Умирай само в краен случай
Шрифт:
Вината в случая е най-вече моя, понеже се запивам. Запивам се по примера на моряците от най-лошия тип, глупаво и диво, сякаш трябва да си отпия за всички сухи дни, прекарани по море, като сменям напитките и сменям кръчмите и мъкна подире си момчетата, опитващи се напразно да ме вразумят. Но колкото и да дивея и колкото да сменям кръчмите, аз държа туй да става възможно по-близо до една определена улица и възможно по-наяве, защото шумната моряшка кампания, разгуляла се посред бял ден — това е подробност, която прави впечатление и се запомня
Пиршеството стига връхната си точка вечерта, а през нощта работата още повече се разлигавя, понеже до парахода ни чака доста път и призори трябва да бъдем на борда и момчетата правят отчаяни опити да ми припомнят тази подробност и изобщо да ме обуздаят, а аз непрекъснато повтарям, че има време, че за всичко има време, че работата не е заек да избяга и че още една предпоследна чашка няма да навреди никому, а когато те се опитват да ме измъкнат насила от поредната кръчма и най-сетне успяват и ме извличат на улицата, аз се изтръгвам от ръцете им и побягвам накъдето ми видят очите, но макар да бягам накъдето ми видят очите, гледам да не се отдалечавам твърде от една определена улица.
Моряците, тия добри момчета, обикалят известно време да ме търсят насам и натам и в един момент минават на две крачки от тъмния вход, дето съм се притаил, и аз съвсем ясно чувам гласовете им.
— Абе кво го прихванаха изведнаж тоя човек… — казва някой.
— Запой, какво друго — отвръща вторият помощник. — Не знаеш ли какъв им е табиетът на тия, дето са по запоя…
Изобщо те обикалят известно време, а накрая все пак изглежда решават, че с мене или без мене трябва да бъдат на парахода в определения час, пък там нека комендантът решава ще ме търсят ли или ще вдигнат котва. Но аз предварително знам какво ще реши комендантът, защото ако на борда все пак някой отчасти е в течение на моята история, това е именно той.
Погледът ми, погаснал не толкова от изпитото уиски, колкото от безсънната нощ, апатично е спрял върху младата жена, вдигнала високо поли, за да ми покаже краката си в дълги мрежести чорапи. Жената е нарисувана с ярки бои и се мъдри върху окачения на стената афиш с пояснителен надпис: Ремън ревю бар.
В тоя утринен час малкото заведение е още тихо и пусто, без воя на автоматичния грамофон и без изправените до тезгяха мъже, наливащи се с гинес — тая отвратителна черна бира, миришеща на прегоряла захар и представляваща най-голямото лакомство за средния англичанин.
Заведението е на самия ъгъл на улицата, която не знам защо от известно време насам привлича вниманието ми, и ние сме били тук още вчера, но съвсем за малко, колкото да обърнем по две чаши, преди да продължим към следващите кръчмарски етапи на гуляя.
Подир часа на заранната закуска двамата келнери са заети да разчистват бакърения бар, додето шефът се занимава със сметките си зад автоматичната каса. Трима души, разположени край маса до витрината, разделят вниманието си между чашите гинес и пресните броеве на Дейли мирър. А в насрещния ъгъл аз стоя омърлушен пред чашата уиски като всеки пияница, намиращ се в депресивния етап на запоя.
Взирам се безсмислено в ярката нарисувана жена насреща, когато до мене застава живата. Не по-малко ярка. И не по-малко нарисувана. Без да се пести пудрата и червилото.
— Скучае ли голямото ми момче? — запитва тя с глас, който подир часовете на съня явно се нуждае от леко смазване.
— Съвсем не — поклащам апатично глава. — Забавлява се.
— С уиски?
— И сода — бързам да добавя, за да придам по-порядъчен вид на забавлението си.
— Оригинална идея — признава дамата. — Макар и малко преждевременна, ако мога да вярвам на часовника си.
При тия думи тя се разполага непринудено до мене и извиква на келнера със същия този изискващ смазване глас:
— Дейви, един скоч, момчето ми!
И едва подир туй се сеща да ме запита:
— За ваша сметка, нали?
— Нека не обсъждаме тия прозаични подробности — промърморвам великодушно.
Великодушният тон естествено не се изплъзва от вниманието на жената, която, възползувана от него, обръща за по-малко от час още три скоча, като запълва паузите между тях с въпросите на взаимното опознаване.
— Мисля, че съм ви виждала вече — подхвърля тя, като ми отправя предразполагаща усмивка с голямата си начервена уста.
— Не е изключено — отвръщам, като се взирам унило в чашата си.
— Да, да, видях ви вчера в Златния лъв… сега се сещам. Бяхте, мисля, с някакви моряци и вдигахте ужасен шум.
— Не е изключено — повтарям и отпивам от скоча. — Какъв смисъл да пиеш, ако не вдигаш шум.
— Вие сте моряк или нещо подобно, нали?
— Да, нещо подобно.
— И от каква националност?
— Българин.
— Българин?… А, да: Балканите — произнася дамата, щастлива, че може да блесне с географските си познания.
Сетне, след като напомня на Дейви, че чашата й е празна, тя продължава разпита:
— А къде е параходът ви, момчето ми?
— В морето.
— Аз пък предполагах, че е в Хайд парк.
— Искам да кажа, в открито море.
— И вие останахте?
— Ами когато имаш приятели, дето те зарязват насред пиянството… и в най-големия мрак на пиянството…
— Горкото ми момче! — забелязва тя съчувствено и поема от Дейви поредния скоч.
После се сеща:
— А сега какво ще правите?
— Ще чакам, какво друго.
— Какво ще чакате?
— Парахода, естествено. Не вярвам да потъне по пътя. Подир няколко седмици отново ще е тук.
— Да, наистина. Е, няколко седмици не е толкова много. Щом имате средства…
— За няколко седмици нямам средства — признавам, с риск да я разочаровам. — Но мисля, че ще намеря някаква работа.