Умирай само в краен случай
Шрифт:
Горе в стаята, след като е взела обичайния душ и е облякла в банята нощницата си — една целомъдрена поплинена нощница, — Линда се изправя пред огледалото и заголва бедра до предела на допустимото:
— Мисля, че все пак добих добър тен.
Измърморвам нещо окуражително, ала бързам да отместя погледа си към синевата на родното море. Тая жена има такива бедра…
— Надявам се, че ще бъдете достатъчно тактичен, за да не споменавате на Дрейк за заболяването ми.
— Защо е необходимо да го информирам за подобни дреболии?
— За вас това може да са дреболии, но за него не са. Казано под секрет, Питър, той ми беше наредил да следя и за най-малките ви действия.
— Подозирах го и без да ми го казвате. Такъв мнителен тип като него смята, че само мъртвецът е достоен за доверие, и то след като бъде добре заровен.
— Престанете с тия гробарски сравнения, моля ви.
— Не допусках, че сте толкова чувствителна.
— Защо не допускате? Защото си вадя хляба в оня квартал? Защото се движа сред ония типове? Защото шеф ми е такъв като Дрейк?
— Ами, горе-долу…
— А вие, вие какво търсите там? И кой е шефът ви?
— Шшшт! — произнасям полугласно, понеже тя излишно е повишила тон. — За мене няма друг изход, не разбирате ли? А жена като вас би могла навярно да си намери някое по-чисто място.
— Чисто място ли? — засмива се тя. — Чистите места са за привилегированите, драги мой. Чистите места са там, отвъд затворените врати.
— Добре, съгласен съм. Само се успокойте.
Ала тя вече се е овладяла и казва с друг тон:
— Съвсем спокойна съм, не се тревожете. Единственото, което ме безпокоеше, бе олющената кожа, но сега и това е наред.
Линда отново се обръща към огледалото и вдига поплинената нощница до нивото на допустимото:
— Наред е, нали?
Приближавам, съвсем против волята си, и съвсем против волята си признавам:
— Наред е, да.
Тая жена има такива бедра…
— Вие сте по-скоро скъп на комплименти — забелязва тя.
— Какво значение имат думите — промърморвам, като се сещам, че съм се зарекъл да не й правя комплименти.
— Никакво. Освен че изразяват нещо.
— Ако дойде ред да се изразяваме, мисля, че ще намеря начина…
— Кой начин, Питър?
— Друг път ще ви кажа.
— Кога? Утре? Но утре вече няма да сме тук.
Тя е права, разбира се, защото днес е наистина последният ни ден.
— Да, да, вашата песен… — избъбрям, като се опитвам да насоча погледа си към синьото родно море и в същото време усещам да ме притегля тоя властен магнит — синьо-зелените очи на жената.
— Моята песен? — запитва Линда. — Толкова ли сте сигурен, че тя не е и вашата? Толкова ли сте сигурен в своето утре, Питър?
Тя е набарала най-сетне слабото ми място, тая хубавица с кадифен глас и железен инат. Защото ако има нещо, в което да не съм сигурен, то е именно моето утре. Да не говорим изобщо за другиден.
И после, едно приятелско същество сред зверилницата на оня квартал, това съвсем не е за изхвърляне, казвам си за служебно оправдание.
— Е, Питър, за какво толкова се замислихте? За вашето утре ли? — любопитствува жената.
— Именно.
— И докъде стигнахте?
— До никъде — признавам. — Тия ваши очи просто ми пречат да се съсредоточа.
И с отчаяния жест на давещия се, който се хваща за сламката, аз обгръщам снагата й, която — между нас казано — е достатъчно щедра и добре очертана, за да бъде сравнявана с някаква сламка.
— … Вие си позволявате подобни волности с една почти непозната, дяволски упорита и високомерна жена? — учудва се Линда, когато прекъсва най-сетне целувката, за да си поеме дъх.
— Ако почна да се церемоня и със собствената си съпруга… — промърморвам и наново я прегръщам.
ШЕСТА ГЛАВА
Пътуването назад минава без произшествия.
— Това странно пътуване… — казва като на себе си Линда, когато слизаме на летището и се отправяме към граничния контрол.
— Защо „странно“?
— Ами защото започна тъй зле и после стана още по-зле, за да свърши накрая като приказка.
— Има различни приказки — забелязвам.
— Тази беше от най-хубавите. И, уви, от най-късите.
И когато се нареждаме на опашката пред гишето, добавя:
— И това е краят.
Естествено, че е краят. И ако не сме го осъзнали напълно, налага се да го осъзнаем още щом се настаняваме в джагуара на Дрейк и потегляме и, разбира се, вече мълчим, защото тук е шофьорът и защото хладната атмосфера на тоя град постепенно ни обгръща и защото мислите ни се насочват към оня квартал и към оня човек, пред когото след малко ще трябва да се явим на отчет.
— Е, как са младоженците? — ухилва се Дрейк, когато влизаме в кабинета със спуснатите пердета.
— Скучаят, мистър — промърморвам. — Вие знаете, че законният брак не е като свободната любов.
— Чувал съм подобно нещо, но нямам лични впечатления — признава шефът, като се измъква иззад бюрото и се насочва към оня специфичен мебел, добре гарниран с бутилки. — Ако трябва да се ровя в биографията си, аз, Питър, никога не съм вкусил семейното щастие. Работа, работа и работа — такъв е целият живот на стария Дрейк.
При тия думи той си налива четвърт чаша скоч, като прибавя за декорация и две кубчета лед. Сетне, макар и с малко закъснение, се сеща, че в кабинета има дама: