Умирай само в краен случай
Шрифт:
— А вие, Линда?
— Благодаря, предпочитам да се въздържа.
— Ах, тия певици с техните режими и въздържания! — въздъхва шефът. — Но поне вие, приятелю, не сте певица. Освен ако сте пропели там, на Балканите, под влияние на съпругата си.
Налага се да потвърдя, че наистина не съм певица и да поема предложената ми чаша.
— Е, чакам доклада ви! — изръмжава рижият с по-друг тон, след като опитва вкуса на уискито.
— Всичко мина нормално — рапортувам.
— Всичко мина добре — потвърждава и мис Грей.
— Това исках да чуя — кима Дрейк.
И
— Вие навярно сте уморена от пътуването. Просто съвестно ми е да ви задържам.
Тя очевидно само това и чака, за да ни кимне хладно и да напусне кабинета.
— Е, Питър! Сега — подробностите.
— Готов съм и с подробностите. Обаче имам чувството, мистър, че все повече хора биват посвещавани в тая операция: по-рано Ларкин, сега Линда…
— Линда нищо не знае, освен някои най-бегли неща за малка контрабанда на хашиш. И доколкото съм й дал някаква информация, бъдете уверени, че това е по-скоро дезинформация. Изобщо можете да смятате, че в проекта са посветени само трима души: аз, вие и Ларкин.
— Един египетски император е казал още преди няколко хиляди години, че там, където трима души са събрани в името на заговор, единият от тях е предател — решавам да извадя на показ ерудицията си.
— Надявам се, че предателят не сте вие, Питър…
— Не. Нито вие. Само че освен нас двамата съществува и Ларкин.
— Можете да ми вярвате, че не съм забравил тая подробност. Но засега поне този янки не дава основания за съмнение. А за в бъдеще… за в бъдеще, ще видим.
Той се замисля за миг, отпива от чашата и напомня:
— А сега — подробностите!
— Установих контакт с петима стари приятели, според принципа, който възприехме: по-малко хора, обаче по-сигурни. Мога да ви съобщя точно имената, адресите и всички необходими данни…
— Това — после!
— Обсъдих изчерпателно с човека, когото определих за шеф на групата, конкретните детайли на операцията. Според него планът е съвсем лесно осъществим и той се нагърбва да го реализира с хората си когато и колкото пъти пожелаем.
— Смятате, че това е сигурен човек?
— Абсолютно. Мога да ви кажа подробно какво представлява и вие сам ще се убедите, че…
— Това — после!
— Определихме и точните форми за установяване на връзката. Съобщенията по необходимост ще трябва да им изпращаме по пощата, но начинът е достатъчно ефикасен. За да бъдат сигурни, че съобщенията идват от мене, налага се да ги пиша саморъчно.
Излагам му подробностите по въпроса, включително тайнописа и текста под марките. Имам чувството, че решението го задоволява. Най-сетне минавам към проблема за заплащането, който, противно на очакванията ми, не нарушава доброто настроение на шефа. Хонорарът действително е същинска дреболия, сравнен с вероятната печалба.
— А не съществува ли възможност, Питър, тия момчета да ни преметнат?
— По кой начин?
— По най-вулгарния: като приберат стоката за себе си.
— Че за какво им е тая стока, мистър? Това е България, а не Лондон.
— А нима в България няма наркомани?
— Къде ги няма? Обаче това са някакви си двеста-триста души в цялата страна, от които можеш да изцедиш само грошове…
— Добре, приемам. Вие сте по-добре информиран.
— Могат да ни преметнат само ако и ние ги преметнем в плащането. И ще го направят не заради хероина, а просто така, за да ни натрият носа.
— Да-а… — произнася шефът вместо заключение, като вади от джобчето си неизменната пура, чиято поява очаквам от доста време насам.
Той освобождава тютюневия продукт от целофанената опаковка, пристъпва към свещенодействието, известно в библейските предания като обрязване, а накрая запалва и дърпа няколко пъти, за да разгори жаравата до необходимата степен.
— Да-а-а… — повтаря Дрейк. — Имам чувството, че сте се оправили с мисията си. Всъщност, още щом влязохте, разбрах, че сте се справили. Вие сте достатъчно умен, за да се осмелите да се явите пред очите ми в случай, че не сте се справили.
Той допива уискито си и добавя:
— А сега, Питър, ще седнете тук и грижливо, точно, изчерпателно ще ми приготвите писмения си доклад.
Пак тая писмена работа.
— Не смятате ли, че е рисковано да документираме подобни неща черно на бяло, мистър?
— Няма нищо рисковано, щом тия неща са в касата на стария Дрейк, приятелю.
— Но те може да попаднат и в ръцете на Ларкин…
— Ларкин? Вие за глупак ли ме мислите? Ларкин ще знае точно толкова и само толкова, колкото функциите му го изискват.
Шефът поглежда часовника си:
— Налага се да прескоча до „Ева“. А вие сядайте и започвайте. Ще ви пратя Райт, за да не се чувствувате съвсем самотен.
Пак тая писмена работа. И то под надзора на тоя траурен тип — Джо Райт.
Изписал съм девет или десет страници — добре че почеркът ми е по-едър, та страниците излизат повече — и вече почвам да усещам болки не само в дясната ръка, но и в главата, макар че що се отнася до главоболието, то вероятно е причинено най-вече от гъстата люлякова миризма, с която Райт насища кабинета. Този човек наистина ухае като цял букет люляци, а може би дори и като цяла люлякова гора, въпреки че, искрено казано, никога не съм бил в люлякова гора и наивно си я представям като няколко дървета от рода на Джо Райт и се виждам как се движа по пътеката между тия дървета-райтовци и все повече ми призлява от аромата им.
Додето аз се потя над домашното упражнение, Райт има пълна възможност да се наслаждава на ролята си на безделник, да обикаля из стаята, да надзърта бегло през завесите на прозорците, да реши дългите си черни коси с дългите си бледи пръсти на музикант и да насища атмосферата с тютюнев дим и люляково ухание.
Той, разбира се, както винаги и с пълно пренебрежение към летния сезон, е облечен в безупречния си черен костюм — предполагам, че ги има няколко еднакви, защото ако беше един, не би могъл да бъде непрекъснато така безупречен, — с черната вратовръзка, черните обувки и дори черните чорапи, както установявам, когато понякога се отпуска на креслото пред мене и кръстосва крака.