Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Подобни разговори се водят само на улицата — възразявам. — И само след като сте убедени, че подире ви не се мъкне никой.
— Добре че сам се разприказвахте… Изтръпвам просто, ката си помисля, че можехме да се разприказваме едва в къщи…
— И какво още ви инструктира Дрейк?
— Ами това: да се сближа с вас, да се опитам да спечеля доверието ви, да започна да ви каня у дома… Изобщо, да придам на всичко формата на спонтанно влечение, защото вика, той е хитър, и ако се престаравате или пипате грубо, не е чудно да го отблъснете… Аз естествено се дърпах в началото, като казвах, че нямам никакъв опит в подобни работи и че доколкото съм ви наблюдавала по време на пътуването, вие сте доста студен човек — което всъщност не е и лъжа — и че ако трябва да бъдете наблюдаван, за това вероятно ще се намерят по-ефикасни средства от моите. А Дрейк вика, досега сме го следили именно с такива средства, обаче Питър не е вчерашен, и изобщо положението вече е по-деликатно, така че не мога да възлагам следенето на разни гамени, а трябва да се намери един действително галантен начин и тоя начин сте само вие, Линда. А после дойде ред на обещанията и най-вече на заплахите, в които, както знаете, Дрейк няма равен на себе си.
— Е, значи, всичко е наред — казвам успокоително. — При условие, че не забравяте за апаратурата.
— Но тая апаратура още отсега ме травматизира, Питър! Как може човек да живее, когато през цялото време го дебне някаква апаратура!
Как може? Тоя въпрос и аз си го бях задавал някога, в началото. А сетне разбрах, че може. Човек може всичко.
— И после, какво ще стане, ако непрестанно мълчим? Или говорим само за дреболии? — сеща се жената. — Дрейк веднага ще подуши, че нещо не е в ред.
— Няма да говорим само за дреболии. И най-добре за вас ще е, ако — поне в квартирата — заживеете с мисълта, че действително и сериозно сте се нагърбили с ролята, възложена ви от Дрейк. Задавайте при случай коварните си въпросчета подпитвайте, предразполагайте ме към искреност, а грижата за отговорите оставете на мене.
— И още от тази нощ ли ще започне този театър? — запитва унило дамата.
— Мисля, че е много рано да почва от тази нощ. Налага се най-първо да ме изкусите, Линда.
— В присъствието на тая апаратура?
— Естествено. Но със същата непринуденост, като че ли апаратурата я няма.
— Съмнявам се, че съм способна на подобно нещо — промърморва певицата.
— Защо? Оня номер със загорелите бедра вие доста добре го направихте във Варна.
През следващите две седмици Дрейк тъй често ме вика на консултации за по-едри и по-дребни въпроси, свързани с операцията, и тъй често отстранява Райт от кабинета, че ако погребалният агент е наистина чувствителен човек, той би трябвало да стигне до нервна криза.
Джо Райт не стига до криза, но за сметка на туй променя тактиката и започва да флиртува със съперника си. А съперникът, както е известно, съм аз. Първият жест на внимание се проявява в ресторанта на италианеца и е почти точно повторение на жеста на покойния Майк, защото когато такива необщителни и лишени от въображение типове решат внезапно да станат общителни, те винаги го правят по един и същи начин:
— Мога ли да седна на масата ви?
— Заповядайте.
Подир което следват мълчания и неловки опити за разговор и пак мълчания и пак опити, додето дойде време за сметката.
Все пак подир няколко подобни проверки на терена Джо се решава и на малко по-смел излаз и това става един следобед, когато ме набарва да пия кафето си в заведението на ъгъла и да съзерцавам афиша с разголената жена, призвана да популяризира програмата на Ремън ревю бар. Не знам дали е пийнал или се прави на пийнал, обаче тоя ден Райт някак по-естествено каца на масата ми дори без да иска разрешение, и като поглежда пренебрежително чашата еспресо, запитва:
— Кафе ли пиете?
Налага се да го уверя, че е познал.
— В тоя час?
— Аз пия кафе по всяко време.
— А аз — никога. Също както и скоч. Ако питате мене, чаят и бирата, това са питиетата на скромния англичанин. Но днес по изключение съм се понадрънкал с уиски. Не знам какво ме прихвана, обаче се понадрънках. И бих продължил. Особено ако благоволите да приемете една чаша от мене…
— Ако е за една чаша, това изобщо не е тема за разговор — промърморвам. — Поръчвайте направо.
И той поръчва. После — пак. А после — пак. Додето течението на уискито неусетно насочва мисълта му към течението на живота и по-точно към известни мъдри мисли по тоя въпрос:
— Не знам какво смятате вие, Питър, обаче нашият живот наистина е един сбъркан живот. Огледайте се само по тая Дрейк-стрийт и ще се уверите. Настръхвам само като си помисля какво би казала майка ми, ако можеше да се вдигне от гроба и да ме види. Но кои и колко са днес тия, дето могат да се похвалят, че животът им не е сбъркан? И дори да ги има, аз не мога срещу шепа медни пенсове да агонизирам по осем часа на ден в някоя мухлясала канцелария само за да имам удоволствието да се смятам порядъчен.
Той се облакътява на масата в позата на пиянска размисъл и прокарва дългите си тънки пръсти в още по-дългите си коси. После вдига очи и ме поглежда:
— Какво ще кажете?
Ала преди да съм решил да кажа ли или да не кажа, Джо наново подхваща, защото явно е човек на монолога:
— Вие може би мислите, че съм някаква отрепка понеже се върдалям тук, из Дрейк-стрийт? Лъжете се, Питър! Аз съм завършил курсове за счетоводител и всичко, каквото трябва, за да бъда един порядъчен банков чиновник. Нещо повече: ще ви кажа, че дори вече съм бил порядъчен банков чиновник. И какво от това?… Не, тая порядъчност на нивото на медните пенсове наистина ме отвращава. Опитал съм я достатъчно, за да знам, че от нея ми се повдига. Порочността или това, което минава за порочност, е все пак за предпочитане. Макар че и тя…
Той отново навежда глава, като че се мъчи да си спомни какво всъщност „тя“… После заглажда с пръсти косата си, като добавъчно я разрошва и отново поема по пътя на монолога:
— Всички тия квартири, които вечер миришат на женски парфюм, а заран на женска пот, и тия кабаретни хубавици, които вечер, преди да легнат с вас в кревата, смъкват заедно с грима и хубостта си… и тия простаци, от които не можеш да изпиеш спокойно една бира, защото са твои хора, и ти си техен човек… и… и… и цялата тази Дрейк-стрийт, както и всички останали…