Умирай само в краен случай
Шрифт:
Обременен от толкова улики, Райт замълчава, като навярно се чуди коя от тях най-първо да обори с лъжите си. Обаче рижият не му оставя време за размисъл:
— Тук няма деца, Джо! И вие знаете, че аз съм бърз в решенията. Особено когато открия у насрещната страна липса на добра воля. Тъй че във ваш интерес е да проявите добра воля.
— Той ми отмъкна Линда — заявява мрачно Райт, разбрал, че е за предпочитане да ме дразни прекалено шефа с увъртанията си.
— Туй вече звучи по-убедително — кима рижият. — И вие решихте да промените резултата в своя полза?
— Той ме измести при Линда — настоява люляковото дърво, сякаш това обяснява всичко.
— Е, щом се касае до ревност… — забелязва отстъпчиво Дрейк.
И като разтваря ръце, сякаш на свой ред е сметнал, че това обяснява всичко, подхвърля:
— Свободен сте!
А когато Райт напуска кабинета, шефът ме поглежда и пояснява:
— Какво да правим, Питър! Става дума за ревност… Не смятате ли, че ревността може да извини много неща?
— Не съм размислял по въпроса — признавам. — Но ако ми го поставяте за проучване…
— Този въпрос, приятелю, само една жена може да ви го постави за проучване. Макар че не ви го пожелавам.
И шефът с мрачно лице отново улавя гърлото на бутилката „Балантайн“.
СЕДМА ГЛАВА
Августовското слънце още от заранта е скрито зад затегналите от влага облаци, откъм Темза духа хладен вятър и, разбира се, едва съм излязъл, когато завалява. Дъждът се спуска в обилни полегати струи, барабани буйно по чадъра ми, като че иска да го пробие, и сякаш с пълни кофи залива нозете ми. Така че въпреки реномираната марка на чадъра, пристигам у Линда вир вода.
Тя също е била вир вода, поне допреди минутка, защото ми отваря, загърната в розовата си хавлия и току-що излязла изпод душа.
— А, и вие сте взели един малък душ, Питър! — установява дамата, като ме въвежда в антрето. — Можете да си оставите тук чадъра и да проснете там шлифера.
Изпълнявам нареждането, изтривам акуратно обувките си и едва тогава влизам в студиото, което съвсем не е пригодено за неприлично мокри хора като мене. Върху пастелносиния мокет са пръснати няколко снежнобели кожи, изкуствени естествено, по които би било грехота да тъпчете с кални нозе. Добирам се прочее с прескачания и лавирания до едно кресло и се отпускам на него, сиреч пак върху някаква кожа, тъй като в това студио те са пръснати дори върху креслата и дивана.
— Като ги гледам, по-малко зъзна — бе обяснила Линда при първото ми посещение. — В тоя град и в тая усойна квартира дори и през лятото ми се струва, че е хладно.
Вън от това изобилие на бяла найлонова козина обстановката в студиото е доста безлична, ако изключим сложната стереограмофонно-магнитофонна уредба, поставена върху ниския скрин, и купищата плочи, макар че днес кой няма такава уредба и кой няма плочи и изобщо кой е човекът, дето може да устои на изкушението да се включи в производството на тоя тъй модерен и съвсем безплатен продукт — шума?
Домакинята, изчезнала за малко по посока на кухнята, в този миг се появява с огромен поднос в ръце:
— Не се излежавайте, Питър! Елате да ми помогнете.
Отзовавам се на призива и поемам подноса, отрупан със студени закуски, сирена, риби и меса, докато Линда се връща назад за чая и кафето.
— Ще закусваме ли или ще обядваме? — питам просто за информация, когато се настаняваме от двете страни на ниската масичка.
— Аз лично мисля да слея тия две задачи — обявява мис Грей, като маже с масло филийката препечен хляб.
Сливането на двете задачи е аномалия, която, що се отнася до мис Грей, отдавна се е превърнала в неизбежно всекидневие. Ранният следобеден час на появяването ми е за нея синоним на ранна заран и денят започва едва оттук натам, с домакинските занимания и обиколката на магазините, за да завърши едва призори, когато порядъчните хора сънуват последната порция на сънищата си, която като всеки десерт е и най-сладката, преди проклетия звън на будилника.
— Нещо мрачен ми се виждате днес, Питър — забелязва жената към края на закуската. — Какво ви тормози? Мрачното време или някое снощно препиване?
— Достатъчно съм свикнал с подобни дреболии, за да се безпокоя. Измъчват ме по-скоро някои философски мисли и най-вече тая за смъртта.
Линда ме поглежда изпитателно — тия синьо-зелени очи, в които само с едно надзъртане можете да се удавите. Тя като че се опитва да разбере дали репликата е предназначена наистина за нея или за скрития наблизо микрофон.
— И откъде такива философски размисли у вас?
— Нямам понятие. Може би причината е просто в това, че снощи едва се разминах с тая обща на всички ни леля — смъртта.
Подир което разказвам с няколко думи за случилото се между мене и Райт. И заключавам:
— Изглежда, че дружбата с вас се заплаща на доста висока цена, Линда. Това, разбира се, е естествено. Жена от вашия ранг…
— Не говорете глупости, Питър! — прекъсва ме дамата. — Между мене и тоя Райт никога нищо не е имало. Разбирате ли: абсолютно нищо!
— Това си е ваша работа — свивам рамене. — И нямам никакви основания да не ви вярвам. Но човек може да обича от разстояние. А следователно и да ревнува от разстояние.
— Да ревнува? Мене? — извиква Линда. — Вие изглежда съвсем не сте в течение на нещата, скъпи! И вероятно сте единственият в оня квартал, дето не сте в течение. На цял свят е известно, че Райт е влюбен до уши в Бренда.
— Освен вероятно на Дрейк.
— Сигурна съм, че и Дрейк го знае. Просто затваря очи.
— Макар и не съвсем — подхвърлям. — Ако съдим по доста грубите му намеци оная вечер…
Жената отново се е заела със закуската и по-точно с нейния завършек, материализиран в резена шоколадена торта.