Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Боя се, скъпа Дорис, че вие ги виждате тия неща в доста романтична светлина. Нима допускате, че мистър… знаете кой, не се е сещал за приключенията на мис… знаете коя?
— Е, не съм чак толкова наивна, мистър Питър. Знам, че се е сещал. И не само се е сещал, но е бил и в течение. Моята приятелка, стопанката на хотел „Селект“ ми е казвала, че мис… знаете коя, имала за целта студио в същата къща, дето се намира козметичният салон и под предлог, че ходи в козметичния салон… хитро измислено, нали?
— Сполучлива комбинация — признавам.
— Да. Само че мистър… знаете кой, надушил тази работа
— Ето, виждате ли?
— Какво да виждам? Работата е там, че мис… знаете коя, никога не се е срещала в студиото с Джо Райт.
— Това вие не можете да знаете…
— Ето че пак се лъжете, мистър Питър — усмихна се хитро Дорис. — Знам го, и то с пълна сигурност. И пак от моята приятелка, дето държи хотел „Селект“. Защото мис… знаете коя, се е срещала тайно с Райт именно в „Селект“, като е минавала през задния вход… хитро измислено, нали? И за това вече никой не е бил в течение, нито даже и аз, понеже приятелката от „Селект“ ми го каза едва оня ден, след изчезването на Джо.
— Излишна предпазливост — промърморвам. — След като мистър… знаете кой, е бил осведомен за другите й връзки, какво значение, че ще бъде осведомен и за Райт.
— Огромно значение, мистър Питър, огромно! — бърза да ме увери Дорис. — Той може да си е затварял очите за някои случайни срещи със случайни хора, но не би търпял това да става с негов подчинен. Защото мистър… знаете кой, е човек на дисциплината.
Дисциплината, да. Имам чувството, че Райт е станал жертва именно на правилника на вътрешния ред, и то може би не толкова по точката „не убивай колегата си“, колкото по параграфа „не лягай с приятелката на шефа си“. Допускам дори, че онзиденшния ни разговор с Линда, съответно записан, е бил фаталният повод, за да се изпълни екзекуцията. Иначе тя щеше да бъде изпълнена по-рано. Дрейк не е от хората, дето отлагат днешната работа за утре.
Всички тия въпроси за връзките на Бренда и за отношението на шефа към тях, сами по себе си не ме занимават особено. И ако все пак се превръщат в тема за анализ или за дружески обсъждания с Дорис, то е само защото все по-ясно забелязвам, че напоследък и по-точно след изчезването на Райт, мис Нелсън е започнала да променя отношението си към мене.
Всичко започва с това, че тя най-сетне забелязва съществуването ми и при случайните ни срещи насам-натам не пропуска да ми сервира приятелската си предразполагаща към размисли усмивка. Размислям, прочее. И колкото повече размислям, толкова по-ясно ми става, че нямам никакво желание да последвам бедния Джо в задгробните селения.
Може би за мис Нелсън е съвсем естествено да поддържа интимни връзки с помощника на Дрейк и дори да смята, че това е едно от неписаните задължения на този помощник. А понеже в момента помощникът съм аз… Което съвсем не изключва вероятността внезапният интерес на Бренда към скромната ми личност да е възникнал и по други причини. Единствено сигурно е, че тия прояви на внимание ми се струват доста обременителни, особено когато възникват в кабинета на Дрейк. А това вече на два пъти се случва. И вероятно ще продължава да се случва, чак додето се случи другото.
Изкусителната дама седи на мястото си, полуизлегната върху дивана като породиста домашна котка, с тая разлика, че котките не си служат с цигарета, нито заголват предизвикателно бедра. И тъй, Бренда по обичая си пуши и мълчи, но щом само шефът се извърне към касата или се заеме с пурата, или насочи вниманието си към бутилката „Балантайн“, жената тутакси ми отправя дълъг красноречив поглед, един поглед, изпълнен със сластни намеци и нерядко подкрепен от безсрамна полуусмивка. Изобщо поглед, който ме кара да тръпна, макар и не от страстен копнеж, а от неприятната мисъл, че Дрейк всеки миг може да ни изненада с малките си сини очички.
Дали защото за момента е останала без интимни връзки или по друга причина, но Бренда твърдо се е насочила към мене. И ако все още имам някакви съмнения по въпроса, то срещата ни тая заран под аркадите на Бърлингтън е призвана напълно да ги разсее.
„Аркадите“ представляват дълъг пасаж между Риджънт стрийт и Бонд стрийт и в тоя предобеден час аз безцелно зяпам по витрините, понеже както винаги съвсем не съм претоварен с работа, а на всичко отгоре и шефът се е разболял, тъй че не съществува никакъв риск Боб и Ал да ме потърсят.
Зяпам прочее, когато изведнаж усещам, че някой ме докосва. Една ръка в бежова копринена ръкавица е легнала на рамото ми и един тих кадифен глас е погалил ухото ми:
— Здравейте, Питър…
Мис Нелсън, в целия си ръст, и сякаш току-що слязла от витрината на магазин за дамска мода.
— Здравейте — измънквам без ентусиазъм.
— Каква неочаквана среща, нали? — продължава жената, като ми отправя познатия вече дълъг красноречив поглед.
В срещата, разбира се, няма нищо неочаквано, тъй като всички ние от Дрейк-стрийт, ако не киснем в Сохо, положително се въртим нейде около Пикадили съркъс. Бренда обаче е на друго мнение и не пропуска да го изрази:
— Имам чувството, Питър, че самата съдба е насочила стъпките ни тази заран, за да ни срещне тук, под аркадите.
— Не е изключено съдбата наистина да си е направила тая шега — промърморвам. — В случай че си няма друга работа.
— И не мислете, че съм била сляпа за погледите ви — продължава мис Нелсън все същия мотив. — Но вие сам разбирате, че там, в кабинета на Дрейк…
„Погледите ви.“ Какво безсрамие.
— Да оставим миналото настрана — предлагам великодушно.
— Точно така — съгласява се дамата. — За миналото ще мислим като остареем. А сега да се заемем с предстоящето. Аз имам тук, съвсем наблизо, едно малко студио, Питър…
„За миналото ще мислим, като остареем“ — повтарям апатично на ум. Само че ако стигна до това малко студио, едва ли ще ми остане време, за да остарея.
— Вижте, какво, Бренда — побързвам да я прекъсна. — Това че имате студио е наистина чудесно. И самата вие, защо да крия, също сте чудесна. Цялата работа обаче е там, че на мене все още не ми се умира и изобщо, че Дрейк…
— О, не ставайте смешен, Питър — замахва небрежно дамата с копринената си ръкавица. — Мога да ви уверя, че Дрейк гледа съвсем през пръсти на подобни неща, особено ако се вършат с необходимата дискретност. Нали знаете, това сме ние, англичаните: всичко можем да позволим на другите и всичко можем да позволим на себе си, стига да става с необходимата дискретност.