Умирай само в краен случай
Шрифт:
Все пак той не стига в лицемерието си дотам, че да пита и как точно е извършено убийството. Само поклаща унило глава и промърморва:
— Бедният Райт… Бедното момче…
В тоя миг някой почуква на вратата. Но вместо да изръмжи обичайното си „влезте“, Дрейк прави няколко крачки и подава навън глава. Сетне поема нещо, което невидимият посетител му подава, затваря и наново се запътва към бюрото си, като не пропуска да ми се закани шеговито с пръст:
— Ах, вие, хитрец такъв! Значи и тоя път сте си разчистили сметките с противника по най-простия начин! А само преди малко се опитвахте да ме убеждавате, че нямате нищо против Райт!
И за да не се питам напразно за какво точно става дума, Дрейк ми показва една току-що извадена от полароида снимка: убиецът Питър, наведен над жертвата си — Джо Райт. Не знам кой е в случая фотографът, нито къде точно се е бил заврял — зад леглото или зад сандъците в ъгъла — но снимката е достатъчно прецизна. И напълно красноречива.
— Това не струва много нещо като доказателство, мистър — позволявам си да забележа с безучастен тон.
— Е, вярно, че ако ви бяха фотографирали в самия миг на убийството, снимката щеше да бъде далеч по-изразителна — признава Дрейк. — Обаче не забравяйте, че тая снимка, прибавена към оная от предишното ви престъпление, ще има твърде солидна тежест, приятелю.
— И за какво ви е нужен този нов фалшификат, мистър?
— О, фалшификат! Вие понякога сте наистина прекалено суров в оценките си, Питър — промърморва шефът, като отваря касата и поставя вътре снимката.
Сетне отново се обръща към мене и разперва ръце в жест на затруднение:
— За какво ми е нужен ли? Нямам понятие. Може би за нищо. Може би той е нужен по-скоро на вас, приятелю. Нали вече ви казах: колкото по-здраво държа един човек, толкова повече нараства доверието ми в него. А вие можете само да спечелите от доверието ми, Питър.
Той бърка в джобчето си и изважда обичайната за тоя час пура. Ала преди да пристъпи към следващите операции ме поглежда със сините си очички, съгрети в момента от блясъка на искрена симпатия и добавя:
— Изобщо, ако ми позволите една съвсем извънслужебна бележка, вие сте ужасен щастливец, Питър!
— Възможно е. Макар че ако и на мене ми бъде позволена една бележка, не виждам в какво точно се състои щастието ми.
— В това, че съдбата ви запрати тук, на Дрейк стрийт, приятелю. И че самият Дрейк ви прие за свой помощник. Защото отсега нататък вие вече ставате мой пръв помощник, Питър. Частен секретар, шеф на канцеларията, отговорник по секретните операции… представяте ли си каква огромна власт е съсредоточена в ръцете ви?
Огромната ми власт е, разбира се, само един от митовете, с които шефът обича да се развлича. И по-добре че е така. И че финансово-счетоводителските и контрольорски функции на покойния Джо Райт не лягат върху плещите ми, а биват прехвърлени върху едно лице, за което досега не съм споменавал поради пълното му безличие: управителят на „Ева“ и действителният притежател на името Доналд Стентън, под което ми бе съдено да се върна за късо време в родината.
Стентън е един от тия изпълнителни и образцови чиновници, които са необходимост дори за подземния свят, защото навсякъде, където се сключват сделки и се броят пари, има нужда и от счетоводство. И като повечето си събратя, Стентън е развил педантизма си за сметка на въображението, а верността към господаря — за сметка на верността към някакви смътни морални принципи. За него не е важно откъде идват парите, а колко са точно на брой и той се интересува не от характера на сделките, а от изправността на оправдателните документи. Дали ще управлява нощно заведение или банков клон, дали ще плаща проценти на бардами или на търговски агенти, дали ще осчетоводява продажбата на хашиш или на картофи, — това са подробности, които за хора като Стентън са без всякаква връзка с конкретните им служебни задължения.
— Не се ли боите, че заемате мястото на човек, загинал от насилствена смърт? — позволявам си да запитам, когато за пръв път срещам счетоводителя, облечен в новите си функции.
— Насилствената смърт, мистър Питър, е свързана не толкова с мястото, колкото с индивида, който го е заемал — забелязва нравоучително Стентън, като примигва с леко зачервените си очи на албинос. — Има хора, които по самия си характер са предразположени към насилствена смърт, и има други, които не са. Аз съм от вторите, мистър.
Не се и съмнявам. Подозирам, че дори да постъпи на работа при някой людоед, Стентън едва ли би имал основание да се страхува от насилствена смърт. Защото и людоедите, ако съществуват такива, вероятно се нуждаят от верни, акуратни и лишени от амбициозни мечти хора, готови цял живот срещу скромно възнаграждение да събират и изваждат числа.
Но въпреки че управителят на „Ева“ вече всекидневно се явява и на нашата улица, на всички е добре известно, че той не се е издигнал дори на йота от ранга си на счетоводител. Издигнал съм се аз. И макар, както казва Дорис, да съществуват неща, по които на Дрейк-стрийт не се говори, всички отлично разбират, че истинският помощник на шефа е не друг, а Питър. И всички тия дребосъци — продавачи на марихуана, пласьори на порнография, сутеньори, комарджии, портиери и келнери, които до вчера почти не са забелязвали съществуването ми, сега вече, щом ме срещнат, бързат да засвидетелствуват чинопочитанието си с усмивка или поздрав. И ако по тия неща не се говори, то вероятно се шушне на четири очи, че хитрецът Питър умее твърде ловко да премахва съперниците си.
Тая мълва естествено не ме кара да се опивам от гордост, ала не ме и безпокои особено. Още повече около убийството на Райт не възниква дори полицейска анкета. За да има анкета, би следвало да има и труп. А труп няма. Допускам, че нещастникът просто е бил откаран в багажника на някоя кола до Темза и поверен на рибите. Във всеки случай труп няма. И ако на всички е ясно, че човекът е изчезнал и ако хората помежду си известно време обсъждат тоя въпрос, то все пак никой не го поставя пред властите. А щом не е възникнал въпрос, как може да възникне анкета.
— О, мистър Питър, тук някои говорят… просто неудобно ми е да ви кажа какво говорят — изтървава си една вечер езика Дорис по време на обичайната ни малка почерпка в стаята ми.
— Говорят, че аз съм убил Райт? — запитвам, за да й помогна.
— Е, не го казват толкова грубо, но предполагат, че и вие имате пръст в изчезването му.
— И вие им вярвате?
— О, не, мистър Питър, напротив! — възразява решително жената. — Допускате ли, че ако им вярвах, щях да седя сега тук, при вас?
— Драго ми е да го чуя. Защото тъкмо такава е истината: нямам нищо общо с изчезването на Райт, макар да не смея да твърдя, че съм покрусен повече от всеки друг. Изобщо имам чувството, че тук в квартала само един единствен човек е покрусен от тая история.
— Шшшт, мистър Питър! — слага предупредително пръст на устните си добрата жена.
— Какво „шшшт“? — отвръщам нехайно. — В края на краищата него го няма. Следователно нищо и не рискува.
— Него го няма, но нея все още я има — напомня Дорис. — А щом я има, значи могат да й потърсят и сметка.