Верига от улики

Пиърсън Ридли

Първият избор на Мартинсън, селектиран от входящото меню, беше за други служби. Гини пропусна имената на следващите две селекции поради високата скорост на Мартинсън, но улови заглавието „Дневник“, защото това изискваше кодова дума. Мартинсън написа „1E2Q3T4Z“ и Гини го записа, въпреки факта, че нейният компютър продължаваше да улавя всичко.

Изпълнителният директор доктор Мартинсън избра OPTIONS, последвано от SET DATE FUNCTION и Гини си отбеляза всичко това, тъй като Мартинсън трябваше да забави скоростта, за да вкара една дата: 14 юни 2000.

Гини я последва с възхищението

на един компютърен пират. Тя беше очаквала от нея да се насочи към личните файлове, сектор, предназначен за складиране на лична информация. Логично беше зареждането на процесора с информация да става тук. Като правило мрежовият софтуер стесняваше възможностите на ползвателя до такива ограничени сектори и само такива сектори, което позволяваше на оператора на системата да предсказва, контролира, обезпечава и поддържа специфично количество запаметена информация. Мартинсън беше много остроумно намерила друг сектор, който щеше да позволи зареждането на файловете, сектор, който чрез поредица пароли, а сега чрез въвеждане на функция датиране, ефективно заключваше информацията, така че тя и само тя можеше да стигне до нея.

Екранът на Гини се изпълни с цветен календар, като датата 14 юни 2000 беше в осветено квадратче. Имаше списък „да се направи“ и място за срещи и телефонни разговори за дадения ден. Малка електронна таблица за разходи в кеш и с кредитна карта.

Работното пространство на календара беше оставено празно — особено умен ход. Даже ако някой пират се добереше до няколкото пароли, необходими да се достигне до този сектор, даже ако след това случайно попаднеше на датата 14 юни 2000 година, нямаше да види нищо, нищо, което да говори за скритата там ценна информация. Нищо, освен една-единствена звездичка в самото дъно на екрана в квадратче, отбелязано с МЕМО.

Мартинсън натисна с мишката квадратчето МЕМО.

В центъра на екрана се появи информационен квадрат.

„Ограничено от парола

Моля, наберете осемразреден буквено-цифров низ“

Гини следеше как Мартинсън изписа: Л-А-Т-Е-Р-И-Н-5. Буквите за нея не означаваха нищо.

Екранът се изпълни от първата страница на един технически доклад. За момент Гини се разсея от съдържанието на тази страница. Текстът имаше нещо общо с изпитване на лекарства…

— Успях! — възкликна тя в слушалката. Но Мартинсън я изненада, когато изведнъж избра опцията „Изтриване“. Екранът реагира.

„Паметта е 76 страници

Да се изтрие съдържанието?

Да Не“

Мартинсън действаше много бързо. Преди Гини да успее да уведоми оператора да прекъсне предаването, Мартинсън задейства буквата „Д“.

Гини кресна задъхано по телефона:

— Прекъсни!

Но неочаквано на екрана се появи надпис:

„Изтриването на съдържанието е окончателно

Сигурни ли сте?

Да Не“

Тази последна предохранителна система ги спаси.

— Прекъсни! — извика отново Гини.

Но мигащият курсор, замръзнал неподвижно на екрана, й каза, че операторът е свършил работата. Мартинсън беше изключена.

— Готово — Гини информира

Дарт.

Въпреки че можеше да стигне до охранителните функции на системата чрез модем — една необходимост, която даваше възможност на хора като Проктор да следят функциите от полето — Гини не разполагаше с достъп чрез модем до тази страна на мрежата на Роксин, която се отнасяше до сектора на ползвателя. Достъпът беше ограничен до действителни терминални възли и така се пречеше на пиратски действия като това, което беше замислила Гини. Въпреки помощта на оператора, в резултат на която Гини беше в състояние да следи линията на Мартинсън, тя не разполагаше с необходимата софтуерна криптография за манипулиране на данните.

Тази работа оставаше за Дартели.

Дарт стигна втория етаж по същото време, когато преследващите го охранители нахлуха в офиса на третия етаж, където беше работил.

Той съобщи на Гини цветния код на вратата, пред която беше застанал, и миг по-късно, когато малката индикаторна светлина промени цвета си от червен в зелен, той отвори тази врата и навлезе в остъклено място. Зад стената от стъкло и една пречиствателна камера с вход от неръждаема стомана видя някакво помещение, в което нямаше компютърен терминал. Мисълта, че нахлува в генетична лаборатория, съвсем не го развълнува, той се обърна и излезе бързо, като търсеше друг офис.

Следващата врата беше маркирана със синьо квадратче, жълто квадратче и два червени кръга. Гини, която вярваше, че напипва цаката на нещата, каза:

— Вътре си. — Дарт опита вратата. Беше заключена. По четящото устройство се появиха синьо-зелени букви: „Достъп отказан — Моля, обърнете се към охраната. Благодаря“.

— Не става — съобщи той.

— Пак опитай — посъветва го тя.

— Същото.

— По дяволите — изръмжа тя. — Изключиха ме. Вкараха ни гол!

Охранителната програма на компютъра беше идентифицирала намесата на Гини и беше блокирала нейния достъп.

Дарт стоеше в затъмнения коридор и се чудеше какво да направи. Сърцето му биеше силно.

Не беше в състояние да мисли ясно. Като че ли съвсем изведнъж умът му беше изключил.

— И-Ю, надолу по стълбите. И-С, надолу по стълбите — неочаквано предупреди съгледвачът. — Илиной-Смит, надолу. Илиной-Юта надолу. Ясно?

Преследвачите се бяха разделили и сега се движеха срещу него от две посоки, притискайки го като в менгеме. Беше в капан. В резултат на опитите на Гини да му осигури достъп компютърът още веднъж беше идентифицирал местонахождението му.

„Колко охранители на нощна стража?“, запита се Дарт. Един при предния охранителен пост, един при охранителния пост на третия етаж, двама, може би четирима блуждаещи. „Общо от четири до шест“, реши той. Ако този брой се окажеше верен, реши, че групата, изпратена за залавянето му, няма да е по-голяма от една двойка — един човек остава до колата, друг наглежда западната страна на сградата и двама го гонят.

Дарт погледна четящото устройство:

„Достъп отказан — Моля, обърнете се към охраната.“