Верига от улики

Пиърсън Ридли

Дарт надигна револвера и постави пръст на спусъка.

Русокосият охранител беше нацелил оръжието си върху Дарт.

Прозвуча изстрел малко преди Дарт да ослепее от болка. Лицето му като че ли експлодира, като в същото време слухът му излезе от строя и той се разплака. Плачеше на висок глас за Зелър и за приятелите, които беше загубил, за майка си и за загубените души. Погълнат от непреодолима бяла светлина и лишен от слух, той се сви на топка и отпадна от света, както пада човек, хвърлен от канара. Безтегловен и сюблимен.

45.

Над

Дарт се появи неясният и загрижен образ на Хейт и Дарт се учуди защо първият му контакт със смъртта трябва да е бившият му сержант, човек, с когото никога не е бил особено близък. Би предпочел да беше Аби. Би предпочел разговор със Зелър. Едно бронзово и голо тяло, може би. Всичко друго, само не и Хейт.

Чувстваше се така, сякаш беше в морето и се олюляваше заедно с вълните. Усещането беше успокояващо и приятно.

— Можеш ли вече да ме чуеш? — попита високо сержантът.

Образът му продължаваше да бъде неясен, привидение от пара.

— Махай се — промърмори Дарт, който предпочиташе сън, а не кошмар. — Остави ме на мира.

— Зашеметяващи бомби и запалителни гранати — обясни сержантът с нотка на оправдание в гласа си. — Играчките на хората от спешната намеса — додаде той.

Дарт се досети, че люлеенето беше от носилката. Все още не виждаше добре.

— Слухът ти ще се възвърне — успокои го високо Хейт.

В този момент се появи болката, като че главата му беше затисната от един тон тухли.

— Може би те боли глава — чу той глас зад себе си.

— Не, по дяволите — изведнъж ясно изрече Джо Дарт. Той премигна няколко пъти, желаейки да прогони част от неприятното усещане и опитвайки се да се ориентира кой от кръговете беше сержантът. Избра си един, който се навеждаше над него. — Защо? Защо след всичко това избързахте? Господи… — Мислите му се загубиха заедно с гласа. В гърдите му бушуваше гняв, но тъй като не беше налице физическа енергия, която да го подкрепи, той замря, победен. Дарт чувстваше как всеки момент може да се разплаче със сълзи. Изтощение. Съжаление към себе си.

— Не, не — дочу пак гласа на Хейт.

— За мен? Направихте това, за да ме спасите? Вие ме провалихте — почти изхлипа Дарт. Искаше му се Хейт да се измъчи, искаше някой да плати. Искаше да бъде оставен сам и да плаче.

— Гини реши проблема. — Пак беше Хейт.

— Тя не можеше да стигне до файла, тъй като той беше в буферната област — обясни зад него един млад техник. На Дарт му потрябва известно време да го идентифицира като гласа на техника от командния автомобил. — Когато ти маркира текста и изпълни командата „Отрежи“, той беше уловен в паметта. Трябваше да направиш това, за да не допуснеш опитите да се изтрият тези файлове. Този текст съществуваше в паметта на компютъра, но в буферна област, не на диска, не някъде, където Гини да може да го хване.

Хейт каза:

— Той трябва да почива.

Техникът добави развълнуван:

— Главният процесор беше нагласен така, че в случай на прекъсване на захранването да запамети всички

буфери на диска. Гини разбра това — разбра, че единственото, което може да направи при съществуващото положение, е да спре захранването.

Напуснаха стълбите и Дарт почувства освобождаването на краката на носилката и че вече се движи върху колелета. Грапавините му причиняваха болки по цялото тяло.

— По-късно — каза на Хейт един от санитарите. — Нека почива.

Игнорирайки го, техникът продължи:

— Самата машина е защитена с резервно захранване, затова след нашата намеса Гини, която само това чакаше, грабна файла. Потрябваха й всичко на всичко няколко секунди.

„Секунди?“, помисли Дарт.

— След което — включи се пак Хейт — всичко беше в ръцете на групата. Бяхме загубили радиовръзката с тебе. Не ни беше лесно.

— Пипнахме файла?

— Пипнахме всичко — потвърди Хейт. — Гини е гений.

46.

Ариел Мартинсън изглеждаше много по-малка, много по-възрастна в стаята за разпити на отдела за престъпления срещу личността даже в присъствието на седналия до нея неин високоплатен адвокат. Дарт беше чувал много за Бърни Уърнзър, но досега не го беше виждал. Уърнзър беше положил всички усилия да уреди провеждането на интервюто на друго място, но въпреки всичко те се намираха тук, в малка стая без прозорци и с под от линолеум. Точно според желанието на Дарт.

Дарт носеше със себе си магнетофон. Лявата му ръка беше в гипсова превръзка. Той включи магнетофона в един контакт на стената, задейства го и записа имената на присъстващите, мястото, датата и часа. Мартинсън изглеждаше нервна, а Уърнзър олимпийски спокоен.

— Както знаете — обърна се Дарт към Мартинсън, — ние ви обвиняваме в намеса в криминално разследване, доколкото Терънс Проктор и следователно „Проктор секюрити“ е действал като ваш агент. В този смисъл съществува и обвинение в убийство първа степен, за убийството на Уолтър Зелър и опит за убийство, каквито представляват действията против мен. Налице са обвинения относно фалшификация на резултатите от известни клинични изпитания…

— Вие не знаете нищо — изсъска Мартинсън злобно. Уърнзър леко докосна ръката й. Тя изгледа свирепо адвоката си и го прекъсна при опита му да говори. — Не, Бърни. Аз сама ще си изкопая гроба, все пак ти благодаря.

— Наистина аз не мисля, че… — предприе нов опит Уърнзър.

— Тихо — сряза го тя, принуждавайки го да мълчи и предизвиквайки силното му изчервяване. На Дарт каза: — Някога да сте се занимавали с жертва на сексуално насилие, господин детектив? Физическо насилие? Имате ли представа с какъв случай имате работа тук? Разбирате ли травмата — нелечимото увреждане, причинено на една жена, а и на момчета също така — чрез такова насилие? Разбирате ли? Тялото на някой друг вътре в теб… болката… болестта… Някой те удря… лигави се с теб и те унижава…