Версия Пеликан

Гришам Джон

— Има ли заподозрени?

— Засега никакви. Всъщност, не знам. Казах на Войлс, че очаквате от него информация, щом пристигне.

— Някой, струва ми се, беше казал, че ФБР охранява Върховния съд.

— Точно така — ухили се още по-широко Коул. — Войлс да си бърше лайната сега. Нещата се развиват доста неблагоприятно за тях.

— Чудесно. Искам Войлс да поеме своята част от вината. Погрижи се за пресата. Нека да го оплюят. Тогава можем да му натрием хубаво носа.

На Коул страшно му хареса тази идея. Той спря да крачи напред-назад и надраска нещо в големия си тефтер. Някой от охраната почука на вратата, после

я отвори. Директорите Войлс и Гмински влязоха заедно. Четиримата се ръкуваха, а в стаята изведнъж се възцари сериозно и мрачно настроение. Новодошлите седнаха пред бюрото, а Коул зае обичайното си място до прозореца, встрани от президента. Той мразеше Войлс и Гмински; и те го мразеха. Коул цъфтеше, когато го мразеха. Президентът го слушаше и само това имаше значение за него. Сега щеше да помълчи малко. Когато в стаята имаше външни хора, бе важно да се покаже, че командва президентът.

— Съжалявам, че се наложи да дойдете, но ви благодаря, че сте тук — заяви домакинът. Те кимнаха мрачно, приемайки уж на сериозно тази очевидна лъжа. — Какво е станало?

Войлс заговори бързо и съвсем конкретно. Описа сцената при откриването на труповете в дома на Розенбърг. В един часа през нощта сержант Фъргюсън трябвало по правило да се обажда на сътрудниците, чакащи на улицата. Когато той не излязъл навън, те влезли вътре. Убийствата били извършени много чисто и професионално. После директорът на ФБР описа онова, което знаеше за смъртта на Дженсън. Счупен врат. Удушване. Открит от някакъв посетител на балкона. Явно никой не е видял нищо. Този път тонът на Войлс не бе толкова груб и рязък. Беше лош ден за Бюрото и той усещаше, че ударът иде. Какво пък, беше надживял петима президенти и със сигурност щеше да надиграе тоя идиот.

— Двете убийства очевидно са свързани — втренчи очи в него президентът.

— Вероятно. Разбира се, по всичко изглежда, че е така, но…

— Хайде, хайде, директоре. За двеста и двайсет години сме убили четирима президенти, двама или трима кандидат-президенти, половин дузина борци за граждански права, няколко губернатори, но никога член на Върховния съд. А сега, в една нощ, в рамките на два часа са убити двама. И вие не сте убедени, че убийствата са свързани помежду си?

— Не съм казал такова нещо. Трябва да има някаква връзка. Но просто убийствата са толкова различни… И толкова професионални. Сигурно си спомняте, че досега сме получили хиляди заплахи срещу Върховния съд.

— Много хубаво. И кого подозирате тогава?

Никой не можеше да подлага Ф. Дентън Войлс на кръстосан разпит. В очите му проблесна нескрита ярост.

— Още е твърде рано да подозираме когото и да било. Засега търсим следи.

— Как се е промъкнал убиецът в дома на Розенбърг?

— Никой не знае. Не сме го забелязали да влиза, нали разбирате? Явно е бил там известно време. Вероятно се е скрил в някой стенен гардероб или пък на тавана. Повтарям, не ни разрешаваха да влизаме вътре. Розенбърг не ни допускаше в дома си. Фъргюсън по правило оглеждаше мястото всеки следобед, когато съдията се прибираше от работа. Все още е много рано, но следи от убиеца не сме открили. Никакви, освен трите трупа. Късно следобед ще имаме балистичната експертиза и резултатите от аутопсията.

— Искам да са тук веднага щом ги получите.

— Да, господин президент.

— Искам още съкратен списък на заподозрените лица до пет часа следобед.

Ясно ли е?

— Естествено, господин президент.

— Бих желал също така и доклад от вас за мерките по охраната и къде точно се е пропукала.

— Вие приемате, че охраната се е пропукала?

— Двама съдии са убити, и двамата са били под охраната на ФБР. Струва ми се, че американският народ заслужава да чуе какво точно се е объркало. Да, пропукала се е вашата охрана.

— На вас ли трябва да докладвам или на американския народ?

— Ще докладвате на мен.

— А после вие ще свикате пресконференция и ще докладвате на американския народ, нали така?

— Боите ли се от чужди очи, директоре?

— Ни най-малко. Розенбърг и Дженсън са мъртви главно защото отказаха да ни сътрудничат. Много добре съзнаваха опасността и въпреки това не си даваха труда да ни помогнат. Останалите седем оказват съдействие и са още живи.

— Засега. По-добре да проверим, че взеха да измират като мухи. — Президентът се усмихна на Коул, който се захили и едва не се изсмя в лицето на Войлс.

После началникът на кабинета реши, че е време да се обади.

— Директоре, знаехте ли, че Дженсън ходи по такива места?

— Той е възрастен човек, заемащ пост, който е пожизнен. И гол на маса да вземеше да танцува, не можехме да го спрем.

— Разбира се, сър — отвърна учтиво Коул. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.

Войлс пое дълбоко дъх и отклони поглед встрани.

— Да, подозирахме, че е хомосексуалист, и знаехме, че предпочита определени кинотеатри. Нямаме нито властта, нито желанието да разпространяваме подобна информация, мистър Коул.

— Искам ония доклади следобед — заяви президентът.

Вперил поглед в прозореца, Войлс явно чу това, но не реагира.

Президентът погледна към Робърт Гмински, директора на ЦРУ.

— Настоявам за ясен отговор, Боб.

— Да, сър — някак си се стресна Гмински и смръщи вежди. — Какво точно искате да знаете?

— Искам да зная дали тези убийства са свързани по някакъв начин с някоя агенция, група или каквато и да била организация, работеща за американското правителство.

— Хайде сега! Сериозно ли говорите, господин президент! Това е абсурдно! — Гмински се правеше на абсолютно шокиран, но и президентът, и Коул, и дори Войлс знаеха, че напоследък в ЦРУ е възможно всичко.

— Напълно сериозно, Боб.

— Тогава и аз ви отговарям сериозно. И ви уверявам, че нямаме нищо общо с тая работа. Ужасявам се, че дори можете да си го помислите. Абсурдно наистина!

— Ти пак провери, Боб. Искам да бъда напълно сигурен. Розенбърг не вярваше на службите за национална сигурност. И имаше хиляди врагове в разузнаването. Ти само провери пак, разбрано?

— Добре, добре.

— И искам доклада ти до пет часа днес.

— Ясно. Ще го имате. Но ще бъде чиста загуба на време.

Флетчър Коул се приближи до бюрото и застана зад президента.

— Предлагам да се срещнем тук в пет следобед, господа. Съгласни ли сте?

Двамата кимнаха и станаха. Коул ги изпрати до вратата без нито дума повече и внимателно я затвори зад тях.

— Чудесно се справихте — обърна се към президента той. — Войлс знае, че е уязвим. Усещам, че ще се пролее кръв. Ще се заемем с него заедно с пресата.

— Розенбърг е мъртъв — повтори си пак президентът. — Просто не мога да повярвам.