Версия Пеликан
Шрифт:
Беше известен и защото преподаваше конституционно право, един твърде неприятен, но задължителен предмет, който благодарение на блестящия си ум и обаяние Калахан правеше интересен. Никой друг в Тулейн не можеше да постигне такъв успех пред студентите. Всъщност никой и не се опитваше, така че младоците се блъскаха да слушат конституционно право при Калахан три пъти седмично от единайсет часа.
Осемдесет души седяха на амфитеатрално разположените банки и си шепнеха, докато Калахан, застанал пред катедрата, си изтриваше очилата. Беше точно 11:05. Прекалено рано, помисли си той.
— Кой
Бравата щракна и разкъса напрежението. Вратата се отвори рязко и на прага застана привлекателно момиче с тесни избелели джинси и памучен пуловер. Тя се плъзна елегантно покрай стената нагоре до третия ред, промъкна се грациозно зад колегите си и седна на мястото си. Момчетата от четвъртия ред я проследиха с блеснали от възхищение очи. А ония от петия проточиха вратове да я зърнат поне за миг. В продължение на две жестоки години едно от малкото удоволствия в Правния факултет беше да я гледаш как краси аудиториите с дългите си крака и широките пуловери. Някъде под тях се криеше страхотно тяло, всички бяха сигурни в това. Но тя съвсем не държеше да го изтъква. Беше една от групата и се придържаше строго към униформата на младите прависти — джинси, памучни ризи, стари пуловери и широки панталони. Какво ли не биха дали момчетата, за да сложи една черна кожена миниполичка!
Тя се усмихна лъчезарно на съседа си и за секунда Калахан и въпросът му за някакво дело бяха забравени. Тъмночервената й коса се спускаше до раменете. Беше съвършената мажоретка, с безупречни зъби и прекрасна коса, в която всички момчета от гимназията се влюбваха поне два пъти. А студентите от Правния факултет — поне един път.
Калахан не й обърна никакво внимание. Ако беше някоя първокурсничка, която се страхуваше от него, щеше да се нахвърли срещу нея и да се разкрещи. В съда не се закъснява! Преподавателите по право винаги прибягваха до стария, изтъркан рефрен. Но сега Калахан не беше в настроение да се заяжда, а Дарби Шоу не се страхуваше от него и за частица от секундата той се запита дали някой знае, че спи с нея. По всяка вероятност не. Тя бе настояла всичко между тях да си остане в пълна тайна.
— Чел ли е някой становището на Розенбърг по делото „Неш срещу Ню Джърси“? — Той пак прикова вниманието върху себе си и в залата се възцари мъртва тишина.
Вдигането на ръка можеше да ти навлече половин час кръстосан разпит. Доброволци нямаше. Пушачите на последния ред засмукаха цигарите. Повечето студенти драскаха безцелно по белите листа пред себе си. Всички глави бяха наведени надолу. Щеше да е прекалено явно — и рисковано — да се прелисти учебникът, за да се търси делото „Неш“. Твърде късно беше. Всяко движение можеше да привлече вниманието му. Някой щеше да бъде разпнат.
Случаят „Неш“ го нямаше в учебника. Калахан го бе споменал мимоходом, заедно с много други, преди около седмица и сега беше любопитен да види дали някой го е прочел. Прочут беше с тия си номера.
В момента обаче професорът никак не приличаше на сладур. Той бавно обходи с поглед залата. Време беше да се намери жертва.
— Вие какво мислите, мистър Салинджър? Можете ли да ни разтълкувате становището на Розенбърг?
— Не, сър — тутакси се обади от четвъртия ред Салинджър.
— Разбирам. Вероятно защото не сте го чели?
— Вероятно. Всъщност не съм, сър.
Калахан впи кръвнишки поглед в младежа. Зачервените очи подсилваха заплашителното изражение на надменно смръщеното лице. Само че единствено Салинджър успя да го види — всички останали бяха забили нос в записките си.
— И защо не сте го чели?
— Защото се опитвам да не чета становища, различаващи се от тези на мнозинството. Особено пък когато са на Розенбърг.
Глупак. Пълен глупак. Трижди глупак. Мъчеше се да отвърне на удара с удар, но не разполагаше с нужните оръжия.
— Да не би да имате нещо против съдията Розенбърг, мистър Салинджър?
Калахан обожаваше Розенбърг. Прекланяше се пред него. Четеше книги за съдийската му практика. Изучаваше трудовете му. Дори бе вечерял един път с него.
— О, не, сър — размърда се притеснено младокът. — Просто не обичам несъгласията.
Имаше някакво чувство за хумор това момче, но никой не посмя да се усмихне. По-късно, на чаша бира, Салинджър и приятелите му щяха да реват от смях и отново и отново да повтарят, че не обичат несъгласията, особено на съдията Розенбърг. Но сега не беше време за това.
— Разбирам. А четете ли становищата на мнозинството?
Секунда колебание. Хилавият опит на младока да партнира в мача бе на път да доведе до истинско унижение.
— Да, сър. Най-редовно.
— Чудесно. Обяснете тогава, ако обичате, становището на мнозинството в делото „Неш срещу Ню Джърси“.
Салинджър не бе чувал досега за него, но вече щеше да го помни цял живот.
— Струва ми се, че не съм го чел точно него.
— Значи твърдите, че не четете несъгласия, мистър Салинджър. Сега разбирам, че не обръщате внимание и на становищата на мнозинството. Какво четете, мистър Салинджър, любовни романи ли? Или жълта преса?
Някъде отзад се понесе лек смях. Очевидно няколко души се почувстваха задължени да се засмеят, но същевременно не желаеха да привличат вниманието върху себе си.
Целият почервенял, нещастният студент се взираше безпомощно в Калахан.
— Защо не сте прочели материалите по делото, мистър Салинджър? — настоя за отговор Калахан.
— Не знам. Сигурно, хм, съм го пропуснал.
Калахан прие това изненадващо добре.
— Не се и учудвам. Споменах за него преди една седмица. Миналата сряда, ако искаме да бъдем точни. Ще фигурира сред въпросите за изпита. Не мога да разбера защо подценявате нещо, което може да ви се падне накрая. — Сега Калахан се разхождаше бавно пред катедрата и оглеждаше залата. — Някой направи ли си труда да го прочете?