Версия Пеликан

Гришам Джон

— А ония порторикански терористи? — попита Ръниън, без да вдига глава.

— Кокошкари. Те не ни тревожат — отвърна небрежно К. О. Луис. — Заплашват ни от двайсет години.

— Е, току-виж вече са решили да свършат нещо. Моментът май изглежда подходящ, а?

— Не си губете времето с порториканците, председателю. — Ръниън обичаше да се обръщат към него с „председателю“. Не с „г-н председател“ или „г-н председател на Върховния съд на САЩ“. Просто „председателю“. — Опитват се да ни сплашат, защото всички други го правят.

— Много

смешно — сряза го Ръниън кисело. — Много смешно. Няма да позволя да изпуснем някой от тях. — Хвърли доклада на бюрото и потърка слепоочията си. — Дайте да видим сега с каква охрана разполагаме. — И притвори очи.

К. О. Луис остави своя екземпляр от доклада на бюрото.

— Директорът смята, че трябва да отделим по четирима телохранители за всеки съдия поне за през следващите три месеца. Ще ги придружаваме с охрана до Съда и обратно, а вътре в самата сграда за сигурността ще отговаря вашата полиция.

— Ами при пътувания извън града?

— Такива не се препоръчват, поне засега. Директорът смята, че съдиите не бива да напускат района на столицата най-малко до края на годината.

— Вие да не сте луд? И директорът също! Ако помоля колегите си за подобно нещо, още довечера всичките ще хукнат нанякъде и няма да им видим очите повече от месец. — Ръниън смръщи вежди към помощниците си, които възмутено заклатиха глави. Пълен абсурд!

— Както желаете — не се трогна особено Луис. Това се и очакваше. — Просто ви правя едно предложение.

— Глупаво обаче.

— Директорът не се е и надявал на разбиране по този въпрос. Но очаква да бъде уведомяван за всички намерения да се пътува извън града, за да можем да осигуряваме охраната.

— Искате да кажете, че възнамерявате да пращате полицейски ескорт за всеки съдия при всяко негово излизане извън града?

— Да, председателю. Точно това възнамеряваме.

— Няма да стане. Тези хора не са свикнали да се отнасят с тях като с малки деца.

— Разбирам. Но не са свикнали и да ги дебнат убийци. Просто се опитваме да ви защитим — вас и уважаемите ви колеги. Разбира се, никъде не е казано, че трябва да правим нещо. Струва ми се, че вие ни повикахте, сър. Можем да си идем, ако желаете.

Ръниън се залюля на стола си, грабна един кламер и почна яростно да го изправя.

— А как стоят нещата тук, вътре?

Луис въздъхна и едва не се усмихна.

— Не ни безпокои тази сграда, председателю. Лесно може да се охранява. Не очакваме никакви проблеми вътре.

— Къде тогава?

Луис кимна към прозореца. Шумът растеше ли, растеше.

— Там, навън. По улиците е пълно с идиоти, маниаци и всякакви екстремисти.

— И до един ни ненавиждат.

— Очевидно. Освен това, председателю, много ни тревожи съдията Розенбърг. Все така отказва да допусне нашите хора в дома си и ги кара да висят по цяла нощ в колата на улицата. Позволява само на любимия си полицай… как му беше името, Фъргюсън май, да пази отвън пред задната врата,

и то само от десет вечерта до шест сутринта. Никой не може да припари в къщата, освен съдията и санитарят му. А вътре се прониква съвсем лесно.

Ръниън зачопли ноктите си с кламера и лекичко се поусмихна, сякаш на себе си. Смъртта на Розенбърг, причинена с каквито и да било средства или начини, щеше да бъде истинско облекчение. Не, щеше да бъде направо празник. Председателят щеше да се облече в черно и да произнесе трогателна и много хвалебствена реч на гроба му, но зад заключените врати на кабинета той и помощниците му щяха да ликуват. Идеята страшно му допадна.

— Какво предлагате?

— Не можете ли да поговорите с него?

— Опитах вече. Обясних му, че вероятно е най-мразеният човек в Америка, че милиони хора го проклинат всеки ден, че повечето от тях искат смъртта му, че получава четири пъти повече заплашителни писма, отколкото всички ние, взети заедно, и че е твърде лесна, направо идеална мишена за всеки убиец.

Луис почака малко.

— И какво?

— Рече да го целуна отзад, после заспа.

Помощниците захихикаха тихичко — спазваха приличие — а хората от ФБР усетиха, че тук може да се прояви малко чувство за хумор, и от своя страна също се засмяха.

— И какво ще правим? — запита Луис с непроменено мрачно изражение.

— Охранявайте го, доколкото можете, изложете подробно всичко в писмена форма и повече не му мислете. Той не се бои от нищо, включително и от смъртта, и щом на него не му пука, защо пък вие трябва да се вълнувате?

— Директорът се вълнува, така че и аз се вълнувам, председателю. Много е просто. Ако някой от вас пострада, на Бюрото няма да се гледа с добро око.

Председателят се залюля лекичко на стола. Бъркотията отвън наистина почваше да му действа на нервите. И тая среща продължаваше прекалено дълго.

— Стига с тоя Розенбърг. Може пък да си умре, докато спи. Повече ме притеснява Дженсън.

— Дженсън също ни създава проблеми — запрелиства доклада Луис.

— Знам, че създава проблеми — провлече глас Ръниън. — И големи неудобства. Сега е решил, че е либерал. Един месец гласува като Розенбърг. Другият пък ще защитава господството на белите и ще се обяви за сегрегация в училищата. После ще вземе да се влюби в индианците и ще поиска да им се даде Монтана. Все едно че си имаш работа с умствено недоразвит.

— Лекува се от депресия, нали знаете?

— Знам, знам. Каза ми. Аз съм му нещо като настойник. Какво взема?

— Прозак.

Председателят пак зачовърка ноктите си.

— Какво стана с оная преподавателка по аеробика? Още ли ходи с нея?

— Не съвсем. Той като че ли не си пада много-много по жените. — Голяма лисица беше Луис. Знаеше повече. Сега хвърли поглед към един от сътрудниците си — да потвърди тая сочна клюкичка.

Ръниън просто не й обърна внимание — не желаеше да чува такива неща.