Версия Пеликан
Шрифт:
— Той оказва ли ви съдействие?
— Разбира се, че не. В много отношения е по-лош и от Розенбърг. Позволява ни да го съпровождаме до блока му, после ни кара да стоим на паркинга цяла нощ. Живее на седмия етаж, нали знаете? Не разрешава да седим дори във фоайето. Съседите щели да се плашат, казва. Та си седим в колата. Има поне десет начина да се влезе и излезе от сградата и практически е невъзможно да го охраняваме. Обича да си играе с нас на криеница. Постоянно се измъква незабелязано и никога не знаем дали е вътре, или не. При Розенбърг поне е ясно, че цяла нощ си спи. Дженсън е просто невъзможен.
— Чудесно. След като вие не можете да го проследите, какво остава за някакъв си убиец?
Луис не
— Директорът се тревожи много за безопасността на съдията Дженсън.
— Е, него чак толкова не го заплашват.
— Шести е в списъка, само с няколко писма по-малко от вас, сър.
— Така ли? Значи аз съм на пето място.
— Да. Веднага след съдията Манинг. Между другото, той например ни съдейства. Изцяло.
— Страх го е и от сянката му — засмя се председателят, после му стана неудобно. — Не биваше да го казвам. Съжалявам.
Луис се направи, че не е чул нищо.
— Всъщност, освен Розенбърг и Дженсън всички ни помагат, доколкото може да се очаква такова нещо от тях. Съдията Стоун доста се заяжда, но ни слуша.
— Той с всички се заяжда, така че не го приемайте като лично отношение. И къде според вас ходи Дженсън?
— Нямам никаква представа. — Луис стрелна с поглед един от агентите си.
Тълпата долу изведнъж започна да скандира нещо в нестроен хор и след миг като че не остана жива душа наоколо, която да не се присъедини към тях. Не можеше повече да се прави, че не ги чува. Председателят стана и обяви, че срещата е приключила.
Кабинетът на съдията Дженсън беше на втория етаж, далеч от уличния шум. Макар и най-малка от деветте, стаята беше достатъчно просторна. Дженсън бе най-младият от съдиите, та имаше късмет, че въобще се бе сдобил с кабинет. Когато преди шест години го избраха на тая длъжност, той беше на четирийсет и две години и минаваше за твърд конструктивист с дълбоко консервативни убеждения. Точно като човека, който го бе предложил. Одобрението от Сената дойде след тежки битки. Пред Законодателната комисия той се представи доста зле. По всички деликатни въпроси се опита да седне на два стола и получи ритници и от двете страни. Републиканците се почувстваха неудобно. Демократите надушиха възможност да падат глави. Президентът закърши ръце, но накрая му писна и Дженсън бе избран с един твърде неохотно даден глас.
Но победи. Получи доживотното назначение. През следващите шест години не успя да се хареса на никого. Пререканията по време на утвърждаването му го бяха наранили дълбоко и той се закле да преоткрие състраданието и в работата си да се ръководи само от него. Това доста ядоса републиканците. Почувстваха се измамени, особено когато той се отдаде на някаква тайна слабост да защитава правата на престъпниците. Без да изпитва кой знае какви идеологически угризения, Дженсън набързо изостави десницата, придвижи се към центъра и после зави наляво. И докато учените правници се почесваха по козите брадички, прескочи обратно в десницата и подкрепи съдията Слоун при едно от гадните му несъгласия с мнозинството по правата на жените. Дженсън не обичаше жените. Беше неутрален спрямо религията и твърде скептичен към свободата на печата, симпатизираше на протестиращите срещу данъчната система и се боеше от черните; беше безразличен към индианците и груб с разпространителите на порнография, мек с престъпниците и доста последователен в защитата на околната среда. И за още по-голям ужас на републиканците, които се бяха борили със зъби и нокти да го изберат, Дженсън демонстрираше някакво обезпокоително съчувствие към правата на хомосексуалистите.
По негово настояване му бе възложено едно възмутително дело, станало известно като случая „Дюмон“. Роналд Дюмон бе живял с любовника си осем години. Били щастливи, изцяло
Ставаше въпрос за правата на партньорите в хомосексуалните двойки. Случаят „Дюмон“ се превърна в боен зов за техните активисти и споменаването му предизвикваше вълнение и сбивания по улиците.
И ето че с това дело се бе заел Дженсън. Вратата към вътрешната стая бе затворена. Дженсън и тримата му помощници седяха на заседателната маса. Бяха работили два часа по случая, без да стигнат доникъде, и се бяха изморили да спорят. Единият помощник, либерал и възпитаник на университета Корнел, настояваше за най-общо становище, даващо пълни права на партньорите. И Дженсън го искаше, но не беше готов да си го признае. Останалите се отнасяха доста скептично към това предложение. Знаеха, както и самият Дженсън, че да се получи мнозинство от пет гласа за подобно нещо е напълно невъзможно.
Заговориха за други неща.
— Шефът нещо ти е сърдит, Глен — каза помощникът от университета Дюк. Обръщаха се към него на малко име, когато бяха сами. Толкова неудобно беше да викаш на някого непрекъснато „съдия еди-кой си“.
— Нещо друго? — потърка очи Глен.
— Един от помощниците му държеше да ми съобщи, че председателят и ФБР са разтревожени за безопасността ти. Разправя, че не им помагаш с нищо, и шефът доста се безпокоял. Искаше аз да разпространя информацията по-нататък. — Всичко се разнасяше чрез невидимата мрежа на помощниците. Абсолютно всичко.
— Да се безпокои. Това му е работата.
— Иска по още двама агенти от ФБР за охрана, а те пък настояват да имат достъп до апартамента ти. И да те закарват и вземат от работа. И да ограничиш пътуванията си.
— Това вече съм го чувал.
— Да, знам. Но помощникът на шефа каза, че Ръниън настоява ние да те убедим да съдействаш на Бюрото, за да могат да те опазят жив.
— Ясно.
— Та значи ние се опитваме да те убедим.
— Благодаря. Бягай при тях и кажи на оня, че не само си се помъчил да ме убедиш, но си вдигнал страшен скандал и че аз съм се впечатлил много от тая работа, но всичките ти приказки просто са влезли през едното ми ухо и са излезли през другото. Кажи им: Глен смята, че вече е пораснал.
— Разбира се, Глен. Не те е страх, нали?
— Ни най-малко.
2
Томас Калахан беше един от най-харесваните преподаватели в университета Тулейн главно защото отказваше да насрочва часове преди единайсет сутринта. Пиеше много, както и повечето от студентите му, и се нуждаеше от тези ранни часове на деня, първо, за да се наспи, и второ, да събере сили. Лекция от девет или пък от десет за него беше просто престъпление. Беше популярен също и защото беше готин — избелели джинси, сако от туид с изтъркани ямички на лактите, никакви чорапи, никакви вратовръзки. Типичен университетски интелектуалец с либерални убеждения. Беше на четирийсет и пет, но с тъмната си коса и очила с рогови рамки можеше да мине за трийсет и пет годишен. А иначе въобще не се тревожеше как изглежда. Бръснеше се един път в седмицата — когато брадата почнеше да го сърби. Щом застудееше, а това се случваше рядко в Ню Орлиънс, Калахан си пускаше брада. Беше известен с това, че доста си пада по хубавите студентки.