Версия Пеликан
Шрифт:
— Не смятате ли, че е малко прибързано? — попита Коул.
— Мисля, че не е.
— Видяхте ли вестниците от тази сутрин?
Хортън бе успял да прегледа само първата страница на „Вашингтон Поуст“, както и спортните рубрики. Събота беше в края на краищата. Беше чувал, че Коул изчита по осем вестника още призори, тъй че се подразни от въпроса му.
— Прехвърлих няколко — отвърна той.
— И аз погледнах някой и друг — скромно рече Коул. — Никъде не се споменава нито дума за двамата мъртви съдии, нито за момичето или за каквото и да било, свързано
— Смятате ли, че е възможно досието да остане незабелязано? — обърна се Хортън към Коул.
— Да, възможно е. На което се и надяваме по очевидни причини.
— Мисля, че сте оптимист, мистър Коул. Ние обикновено не си седим спокойно и не чакаме пресата да ни върши работата.
Коул едва се сдържа да не се изсмее на глас. Но само се усмихна на президента, който го стрелна с поглед, а Хортън бавно почервеня.
— Какво лошо има, ако се изчака една седмица? — попита президентът.
— Нищо лошо — отсече Коул.
Ето как набързо се вземаха решения.
— До една седмица може да се вдигне голям шум — заяви безстрастно Хортън.
— Разбрахме се вече, изчакайте седмица — нареди президентът. — Ще се срещнем тук следващия петък и тогава ще решим какво да правим. Не ти забранявам да действаш, Ричард, просто изчакай седем дни.
Хортън сви рамене. Дори толкова не бе очаквал. Сега поне си бе подсигурил тила. Ще иде право в кабинета си и ще продиктува дълга записка, включваща всичко, което си спомня от тази среща. Така се предпазваше откъм гърба.
Коул приближи и му подаде някакъв лист.
— Какво е това?
— Нови имена, известни ли са ви?
Беше списъкът с подбраните радетели за опазване на природата: четирима съдии, които бяха твърде либерални, за да се погледне спокойно на имената им, но план Б се нуждаеше именно от радикални защитници на околната среда в Съда.
Хортън примига и се взря в листа.
— Сигурно се шегуваш.
— Да се проучат — каза президентът.
— Тия момчета са заклети либерали — промърмори Хортън.
— Да, но благоговеят пред слънцето и луната, дърветата и птиците — уточни услужливо Коул.
Хортън схвана накъде бие и внезапно се усмихна.
— Разбирам, любители на пеликани.
— Пеликаните са на изчезване — каза президентът.
Коул се запъти към вратата.
— Де да бяха изчезнали още преди десет години.
Явно не се беше обаждала до девет часа, когато Грей се настани на бюрото си в редакционната стая. Беше изчел „Таймс“ — в него не се споменаваше нищо. Разгърна над разхвърляното си бюро вестника, излизащ в Ню Орлиънс, и набързо го прегледа. Нищо. Съобщаваха само факти, които всички знаеха. Калахан, Верхик, Дарби и хиляди въпроси без отговори. Предполагаше обаче, че „Таймс“ и може би „Таймс Пикаюн“ в Ню Орлиънс са видели досието или са дочули за него, така че може би знаеха за Матис. Допускаше, че ако е така, сега със зъби и нокти се мъчат да
В момента не съществуваше алтернативен план. Ако Гарсия изчезнеше или откажеше да помогне, щяха да се принудят да разровят сами тъмния и подозрителен свят на Виктор Матис. Дарби не можеше да оцелее тук и той не я винеше, че бърза да се измъкне. Не беше сигурен колко дълго ще издържи и самият той.
Появи се Кийн Смит с чаша кафе и седна от другата страна на бюрото му.
— Ако „Таймс“ имаха досието, щяха ли да го държат до утре?
Грей поклати глава.
— Не. Ако знаеха нещо повече от „Таймс Пикаюн“, щяха да го публикуват днес.
— Краутхамър иска да пусне каквото знаем. Смята, че можем да назовем Матис.
— Без мен.
— Той разчита, че Фелдман ще го подкрепи. Неговата идея е да огласим, че Калахан и Верхик са убити заради това досие, в което се споменава името на Матис, оказващ се приятел на президента. Предлага да го публикуваме, без да обвиняваме пряко Матис. Казва, че трябва да бъдем извънредно предпазливи и да намекнем, че Матис фигурира във въпросното досие, а не че ние сме си го измислили. И тъй като то е причина за смъртта на някои хора, значи в него има истина.
— Иска да се скрие зад нейната хипотеза значи.
— Именно.
— Но докато тя не се потвърди, представлява само голи предположения. Краутхамър да си гледа работата. Представи си, че Матис няма нищо общо с това, представи си, че се окаже абсолютно невинен. Тогава какво? Ставаме за смях и десет години поред ни разкарват из съдилищата. Аз лично не се захващам да пиша такъв материал.
— Той иска друг да го напише.
— Ако този вестник публикува нещо за досието, написано от друг, момичето изчезва, разбрано? Мисля, че вчера ви обясних всичко точно и ясно.
— Така е. И Фелдман те чу. Той е на твоя страна, Грей, и аз също. Но ако това излезе вярно, то ще гръмне скоро, въпрос на дни е. Нали си съгласен? Знаеш, че Краутхамър ненавижда „Таймс“ и се страхува, че тия копелета ще го изпреварят.
— Не могат да публикуват нищо, Смит. Може да разполагат с някой и друг факт повече от „Таймс Пикаюн“, но не върви да назоват Виктор Матис току-тъй. Виж какво, ние ще докажем истината преди другите и когато всичко се потвърди, аз ще направя материала и ще изброя имената до едно, ще поместим хубавата снимчица на Матис и приятелчето му от Белия дом и някой ще изпищи.
— Ние? Я пак го повтори. Каза: „Ние ще докажем истината“.
— Добре де, моят източник на информация и аз. — Грей отвори едно чекмедже и извади снимката на Дарби с диетичната кока-кола. Подаде я на Кийн, който й се възхити.
— Къде е сега? — попита той.
— Не зная със сигурност. Мисля, че пътува от Ню Йорк за насам.
— Внимавай да не я убият.
— Много сме предпазливи. — Грей се озърна през рамо, а после се надвеси над бюрото. — Всъщност мисля, че ме следят, Смит. Исках просто да го знаеш.