Версия Пеликан
Шрифт:
— Не е необходимо. Благодаря. — Грантам тръгна по коридора.
Андъруд се обади на охраната.
В асансьора Грей почна да се ядосва. Беше сам и затова заруга на глас. После се сети за Крофт и вече ругаеше него, когато вратата се отвори. Самият Крофт беше във фоайето, близо до външните телефони. Успокой се, каза си Грантам.
Двамата излязоха заедно.
— Не стана — заяви Грей.
— Говори ли с него?
— Аха. Сбъркахме адреса.
— По дяволите, сигурен бях, че е той. Беше хлапето от снимката, нали?
— Не. За малко, ама не успя. Продължавай
— Наистина взе да ми писва, Грантам, и…
— За това ти се плаща, нали така? Изкарай още една седмица, а? Има и по-тежка работа, знаеш.
Крофт спря. Грей продължи по тротоара.
— Още една седмица, и приключвам — изрева фотографът.
Грантам му махна с ръка. После отключи спряното на забранено волво и изфуча обратно в редакцията. Не беше добър ход. Напротив, доста глупав се оказа, а за неговия опит такива грешки бяха непростими. Щеше да го пропусне в днешния си разговор с Джаксън Фелдман и Смит Кийн.
Фелдман го бил търсил, каза един колега, и той бързо се отправи към кабинета му. Усмихна се сладко на секретарката, която беше готова да му издере очите. Кийн и Хауард Краутхамър, отговорният редактор, също бяха там. Кийн затвори вратата и подаде на Грей един вестник.
— Видя ли го това?
Беше нюорлианският вестник „Таймс Пикаюн“ и на първа страница имаше материал за смъртта на Верхик и Калахан заедно с големи снимки. Той го прочете набързо, докато останалите го наблюдаваха. Говореше се за приятелството им и за странната гибел на двамата в рамките на шест дни само. Споменаваше се и Дарби Шоу, която изчезнала. Но нито дума за досието.
— Струва ми се, че заекът е изскочил от торбата — заяви Фелдман.
— Тук няма нищо освен най-основните факти — каза Грей. — Можехме да пуснем подобно нещо преди три дни.
— И защо не го направихме? — обади се Краутхамър.
— Не виждам нищо интересно. Два трупа, името на едно момиче и хиляди въпроси, на нито един от които не отговарят. Намерили са някое ченге, което е пропяло, но то не знае нищо, освен че е пролята нечия кръв.
— Но те са започнали да ровят, Грей — намеси се Кийн.
— Искаш да ги спра ли?
— От „Таймс“ са поели нещата в свои ръце — продължи Фелдман. — Ще пуснат историята още утре или в неделя. Какво знаят те?
— Защо мен питаш? Слушайте, възможно е да имат копие от досието. Не е много вероятно, но е възможно. Но не са говорили с момичето. Тя е наша, ясно ли е?
— Надяваме се — процеди през зъби Краутхамър.
Фелдман потърка очи и се загледа в тавана.
— Да приемем, че имат копие от досието и знаят, че тя го е написала, а сега е изчезнала. Не могат да го потвърдят в този момент, но няма да се побоят да го споменат, без да се цитира името на Матис. Знаят, да речем, че Калахан й е бил преподавател покрай другото, донесъл е досието тук и го е дал на стария си приятел Верхик. Сега те и двамата са мъртви, а тя бяга и се крие. Доста добра история, не смяташ ли, Грей?
— Направо си е голям удар — изсъска Краутхамър.
— Това са трошици в сравнение с онова,
— Аз казвам да пуснем материал — продължи да упорства Краутхамър. — Ако не успеем, „Таймс“ ще ни удари в земята.
— Не можем да го пуснем — каза Грей.
— Защо не?
— Защото аз няма да го напиша, а ако някой друг оттук го напише, тогава губим момичето. Много просто, нали? Тя в момента точно се чуди дали да вземе някой самолет и да напусне страната. Една грешка от наша страна, и дим да я няма.
— Но тя вече си изпя песничката — каза Кийн.
— Дадох й дума, ясно ли е? Няма да напиша нищо, докато не вържем така нещата, че да можем да назовем Матис. Много е просто.
— Ще я използваш, нали?
— Тя е моят източник. Но не е в града.
— Ако в „Таймс“ имат досието, тогава знаят за Матис — прекъсна го Фелдман. — А ако знаят за него, обзалагам се, че се скъсват от бачкане да го потвърдят. Ами ако ни изпреварят?
— Ще си седим кротичко на задниците и ще изпуснем най-голямата сензация, за която съм чувал от двайсет години насам — изгрухтя с отвращение Краутхамър. — Аз казвам да пуснем каквото имаме. Може да се плъзгаме само по повърхността, но и така си е страшна история. Сега е моментът.
— Не! — заяви Грей. — Няма да я напиша, докато не я имам цялата.
— И колко време може да отнеме това? — попита Фелдман.
— Може би седмица.
— Не разполагаме с цяла седмица — отсече Краутхамър.
Грей се бореше отчаяно.
— Ще разбера какво знаят в „Таймс Пикаюн“, само ми дайте четирийсет и осем часа.
— Ще пуснат нещо утре или в неделя — повтори Фелдман.
— Да пускат. Обзалагам се на колкото искате, че ще бъде същата история, вероятно със същите снимки от документите им. Вие, извинете, отивате твърде далеч в предположенията си. Допускате, че те имат копие от досието, но оная, която го е написала, няма такова. И ние нямаме. Нека да изчакаме и да видим какво ще напишат, после ще продължим от там нататък.
Редакторите се спогледаха: Краутхамър клатеше глава в безсилие, а Кийн беше угрижен. Но шефът бе Фелдман и той каза:
— Добре. Ако пуснат нещо сутринта, ще се срещнем тук на обяд и ще го погледнем.
— Чудесно — възкликна Грей и се отправи към вратата.
— Гледай да действаш по-бързичко, Грантам — подвикна подире му Фелдман. — Не можем да го протакаме още дълго.
Грей Грантам беше вече изчезнал.
33
Лимузината се движеше бавно по околовръстното шосе. Имаше задръстване. Както обикновено. Беше тъмно и Матю Бар четеше на светлината на лампичката отгоре. Коул пиеше перие — предпочиташе я пред всички други марки газирана минерална вода — и се взираше навън. Бе запомнил досието наизуст и можеше просто да го обясни на Бар, но искаше да види реакцията му.