Версия Пеликан

Гришам Джон

Бар въобще не реагираше, докато не стигна до снимката. Видя я и бавно поклати глава. После я остави на седалката и се замисли.

— Много гадно — заяви накрая.

Коул изпуфтя.

— Какво вярно има в тая работа? — запита Бар.

— И аз бих искал да знам.

— Кога го видя за първи път?

— Миналия вторник. Дойде от ФБР в един от ежедневните им доклади.

— Какво каза президентът?

— Не беше много въодушевен от него, но причини за тревога нямаше. Просто още една безумна хипотеза. Така си помислихме тогава. Той говори с Войлс и Войлс се съгласи да не се занимава с него известно време.

Сега вече не съм толкова сигурен.

— Искаш да кажеш, че президентът е помолил Войлс да не почва разследване, така ли? — произнесе бавно всяка дума Бар.

— Да.

— Е, това твърде много прилича на престъпление срещу правосъдието, ако приемем, разбира се, че досието се окаже вярно.

— И какво ще стане, ако е вярно?

— Тогава президентът ще си има проблеми. Имал съм една присъда за такова нещо, така че ми е ясно как се процедира. Твърде широко понятие и много лесно се доказва. Ти също ли си вътре?

— Е как мислиш?

— Тогава и ти ще си имаш проблеми.

Двамата замълчаха, вперили погледи навън. Коул се бе сетил за тая опасност, но искаше да чуе и мнението на Бар. Съдебните обвинения не го тревожеха. Президентът бе разговарял един път с Войлс, съвсем кратко, бе го помолил за момента да насочи вниманието си другаде и това бе всичко. Едва ли можеше да се приеме като наказуемо престъпление. Но Коул ужасно се притесняваше за следващите избори и ако се раздухаше скандал, в който е замесен Матис — направил едно от най-големите дарения — щеше да означава направо катастрофа. Прилошаваше му само от мисълта за това: човек, когото президентът познаваше и от когото бе взел милиони, бе платил да убият двама членове на Върховния съд, за да може неговият приятел президентът да назначи по-отстъпчиви съдии, та той да си извади нефта без проблеми. Демократите щяха да се търкалят по улиците от радост. Всяка подкомисия в Конгреса щеше да настоява да изслуша замесените лица. Всеки вестник в страната щеше да пише за тая история ден след ден в продължение на година. Министерството на правосъдието щеше да бъде принудено да проведе разследване. Коул щеше да бъде принуден да поеме вината и да си подаде оставката. По дяволите, щеше да стане така, че всички в Белия дом, с изключение на президента, да си заминат.

Беше някакъв кошмар с грандиозни размери.

— Трябва да разберем дали досието е вярно — заяви Коул, обърнат настрани към прозореца.

— Щом измират хора, значи е вярно. Посочи ми по-убедителна причина да бъдат убити Калахан и Верхик.

Друга причина нямаше и Коул го знаеше.

— Искам да свършиш нещо.

— Да намеря момичето.

— Не. Или е мъртва, или се е свряла в някоя дупка. Искам да поговориш с Матис.

— Да, да, сигурно номерът му е в указателя.

— Ти можеш да го откриеш. Трябва да установим връзка, за която президентът да не знае нищо. Но първо да видим колко от цялата тая работа е истина.

— И ти мислиш, че Виктор ще ми се довери и ще сподели с мен всичките си тайни?

— Да, в края на краищата. Спомни си, че ти не си ченге. Да предположим, че е вярно и той си мисли, че ще бъде разкрит. Отчаян е и започва да избива хора. Защо пък да не му кажеш, че пресата се е докопала до досието и че краят е близък, и че ако смята да изчезне, сега му е времето? Идваш при него от Вашингтон, нали така? С информация отвътре. От президента. Поне

той така ще си помисли.

— Добре. И какво ще стане, ако той каже, че е вярно? Какво ще правим ние?

— Имам някои идеи, все от типа „отстраняване на щетите“. Първото, което незабавно ще сторим, е да назначим във Върховния съд двама защитници на природата. Имам предвид най-крайни и най-пламенни любители на всякакви там птички. Така ще покажем, че всъщност сме много загрижени за околната среда. И това ще ликвидира Матис и нефтените му полета и тъй нататък. Можем да го направим за няколко часа. Почти едновременно президентът ще повика Войлс, министъра на правосъдието и главния прокурор и ще настоява да започне незабавно разследване на дейността на Матис. Ще подадем екземпляри от досието на всички възможни вестникари, после ще клекнем ниско, ще се снишим и ще изчакаме да мине бурята.

Бар се усмихваше с възхищение.

— Няма да е никак приятно — продължи Коул, — но е много по-добре, отколкото да скръстим ръце и да се молим досието да се окаже чиста измислица.

— Как ще обясниш снимката?

— Никак. Ще поболи известно време, но в края на краищата станало е преди седем години, а хората могат и да полудяват. Ще обрисуваме Матис като добър гражданин по онова време. Но сега е превъртял.

— Той наистина е луд.

— Да, така е. И точно сега е като ранено псе, което се е свило в ъгъла. Трябва да го убедиш да престане да рита и веднага да изчезва. Струва ми се, че ще те послуша. Освен това мисля, че ще ни каже дали е вярно.

— И как ще го намеря?

— Накарал съм един мой човек да работи по въпроса. Ще пусна в ход някои връзки и ще се свържа с него. Имай готовност да тръгнеш в неделя.

Бар се усмихна на прозореца. Наистина би желал да се срещне с Матис.

Колите едва се влачеха. Коул отпи от любимата си вода.

— Нещо за Грантам има ли?

— Нищо особено. Подслушваме и го следим, но засега нищо интересно. Говори с майка си и няколко мацки, но не си заслужава да се пише за това. Много работи. В сряда замина и се върна в четвъртък.

— За къде замина?

— Ню Йорк. Сигурно във връзка с някакъв материал.

Клийв трябваше да е на ъгъла на Роуд Айланд и Шеста улица точно в десет вечерта. Но го нямаше. Грей трябваше да профучи надолу, Клийв да го погне и да го спре, така че ако някой го следи, да си помисли, че го спират за превишена скорост. Грантам наистина профуча по Роуд Айланд с осемдесет километра в час, пресече Шеста улица и погледна в огледалото за сините светлини. Нямаше никой. Той повъртя наоколо и след петнайсет минути се понесе отново по Роуд Айланд. Ето го! Видя сини светлини, отби и спря.

Не беше Клийв, а някакво бяло ченге, при това много ядосано. Дръпна книжката на Грей, разгледа я най-внимателно и запита дали не е пил.

— Съвсем не — отвърна Грей.

Ченгето написа квитанцията за глобата и гордо я връчи на Грантам, който седеше зад кормилото. Журналистът се взира в нея няколко минути, докато не чу гласове зад себе си.

Беше се появил още един полицай и двамата се караха. Оказа се Клийв, който искаше да се унищожи тая квитанция, но белият се заяде, че е вече написана и освен това оня идиот бил минал с почти деветдесет километра през кръстовището.