Версия Пеликан

Гришам Джон

— Кой може да те следи?

— Каза ми човек от Белия дом. Сега не използвам моите телефони, нито онзи в колата, нито домашния.

— Най-добре да предупредя Фелдман.

— Добре. Мисля, че още не е опасно, поне засега.

— Той трябва да знае. — Кийн скочи на крака и изчезна.

Дарби се обади само след няколко минути.

— Дойдох — каза тя. — Не зная колко души съм повлякла след себе си, но ето ме тук, и то още жива и невредима.

— Къде си?

— В хотел „Табард“ на Н стрийт. Вчера на Шесто авеню срещнах

един стар приятел. Спомняш ли си за Пъна, който отнесе ритниците на Бърбън стрийт? Разказах ли ти за него?

— Да.

— Е, пак е на крак. Понакуцва, но вчера беше излязъл да се пошляе из Манхатън. Мисля, че не ме видя.

— Сериозно ли говориш! Това е опасно, Дарби.

— И още как. Снощи, като заминавах, оставих тъкмо шест следи и ако го видя в тоя град, възнамерявам да се предам. Ще ида при него и ще заявя: „Ето ме“.

— Не зная какво да ти кажа.

— Най-добре нищо не ми казвай, защото тия хора имат радари. Ще остана тук три дни да си поиграя на частна детективка и после изчезвам. Ако доживея до сряда сутрин, ще отлетя за Аруба или Тринидад, или за някое друго място с плаж. Искам да умра на плаж.

— Кога ще се видим?

— Това си мисля. Искам да направиш две неща.

— Слушам.

— Къде си паркираш колата?

— Близо до апартамента ми.

— Остави я там и иди да наемеш друга. Но да не е луксозна, някой по-обикновен форд, нещо от този род. През всичкото време си представяй, че си под прицела на снайпер. Иди в хотел „Марбъри“ в Джорджтаун и си вземи стая за три дни. Приемат плащане в брой, вече проверих. Регистрирай се под друго име.

Грантам си записа всичко и поклати глава.

— Можеш ли по тъмно да се измъкнеш незабелязано от апартамента? — попита тя.

— Мисля, че мога.

— Добре. И вземи такси до „Марбъри“. Помоли ги там да ти докарат наетата кола. Но до хотел „Табард“ ще смениш две таксита и ще влезеш в ресторанта точно в девет.

— Дадено. Нещо друго?

— Носи си дрехи. Планирай си нещата така, че да отсъстваш от апартамента поне три дни. А също и от редакцията.

— Виж какво, Дарби, мисля, че в редакцията съм в безопасност.

— Не съм в настроение да споря. Ако ще ми се опъваш, Грей, изчезвам. Убедена съм, че ще живея по-дълго, ако напусна страната.

— Права сте, мадам.

— Така те искам.

— Предполагам, че някъде из мозъка ти се вихри страхотен план.

— Може би. Ще го обсъдим на вечеря.

— Това нещо като предложение за среща ли е?

— Ами предлагам да похапнем и да свършим малко работа.

— Добре, мадам.

— Сега затварям. Пази се, Грей. Следят те. — И прекъсна внезапно.

Когато той я зърна точно в девет, тя седеше на трийсет и седма маса в притъмнения ъгъл на малкото ресторантче. Първото, което забеляза, бе, че е с рокля, и докато приближаваше масата, си мислеше за хубавите й крака, които сега нямаше как

да види. Може би по-късно, когато тя се изправеше. Той беше със сако и вратовръзка и двамата бяха привлекателна двойка.

Седна близо до нея в полумрака, тъй че да наблюдават посетителите, които не бяха бог знае колко. Ресторантът на „Табард“ изглеждаше от времето на Томас Джеферсън, който може и да бе гощаван тук. Една група немци се смееха и разговаряха в градината на ресторанта. Прозорците бяха отворени и отвън повяваше приятен хлад. За един кратък миг успяха да забравят защо се крият.

— Откъде тази рокля?

— Харесва ли ти?

— Чудна е.

— Днес следобед пообиколих магазините. Както става с повечето ми дрехи напоследък, и с нея може би ще се разделя скоро. Сигурно ще я оставя в стаята си следващия път, когато побягна от смъртта.

Келнерът приближи и им поднесе две папки с менюто. Поръчаха си питиета. Ресторантът беше спокоен и безопасен.

— Как се озова тук?

— След околосветско пътешествие.

— Сериозно те питам.

— Взех влак до Нюарк, самолет до Бостън, после втори до Детройт и оттам с друг кацнах на Дълес. Цяла нощ не мигнах и на два пъти забравих къде се намирам.

— Как биха могли да те проследят?

— Дано не са могли. Плащах в брой и вече ми свършват парите.

— Колко ти трябват?

— Искам да изтегля малко от сметката си в Ню Орлиънс.

— Добре, в понеделник. Мисля, че тук нищо не те заплашва, Дарби.

— И преди съм имала това чувство. Например, когато се качвах на кораба с Верхик; с малката разлика, че се оказа не точно той. И в Ню Йорк се чувствах в безопасност. Но ето че насреща ми се заклати Пъна и оттогава не съм слагала залък в уста.

— Изглеждаш ми отслабнала.

— Благодаря. Сигурно е така. Ял ли си друг път тук? — Тя зачете менюто пред себе си.

И той погледна в своето.

— Не съм, но разправят, че готвели страхотно. Пак си си променила цвета.

Косата й беше светлокестенява, лицето й леко гримирано, а на устните имаше червило.

— Скоро съвсем ще оплешивея от химикали, ако продължавам да срещам тия хора.

Питиетата пристигнаха и те си поръчаха вечеря.

— Очакваме сутринта да излезе нещо в „Таймс“. — Предпочиташе да не споменава вестника от Ню Орлиънс заради поместените снимки на Калахан и Верхик. Но предположи, че вече го е видяла.

Тя не прояви интерес към думите му, но все пак попита:

— Какво например? — И се озърна.

— Не сме сигурни. Но мразим да ни изпреварват. Съперничеството ни с „Таймс“ не е от вчера.

— Знаеш ли, това не ме интересува. Нищо не разбирам от журналистика и нямам намерение да разбирам. Дошла съм тук, защото имам една идея — и то една-единствена — как да открия Гарсия. И ако не се осъществи, при това бързо, изчезвам.

— Прощавай. За какво искаш да говорим?

— За Европа. Кое ти е любимото място в Европа?