Владетелката на замъка

Холт Виктория

— Няма значение. Ще ви намеря друг костюм.

Алвиън се подсмиваше по време на целия път до замъка. Никога преди не бях я виждала в толкова добро настроение. Все пак ми се стори странно, че смущението ми я бе развеселило дотолкова, че бе забравила преживяната опасност.

Гостите пристигаха един подир друг. Не можех да се сдържа и непрекъснато надничах през прозореца. Луксозни карети задръстиха алеята, а красивите вечерни тоалети на дамите пробудиха завистта ми.

Балът

щеше да се състои в просторната зала, която видях за първи път едва днес. Никога преди не бях минавала покрай нея, защото ми бе наредено да ползвам задната стълба. Кити ме накара да хвърля един поглед вътре.

— О, толкова е красиво, госпойце. Г-н Полгри обикаля наоколо кат зло куче. Готов е да заколи всеки, който пипне украсата.

Никога не бях виждала по-прелестна декорация. Дебелите дървени греди бяха обкичени с цветя.

— Това е древен корнуолски обичай — обясни ми Кити. — Такава украса се прави през май, ама какво като е септември, госпойце? Траурът свърши и вече ще има много балове. Тъй де, може ли вечно да тъжим? За нас все едно, че е май. Старата година свършва и почва нова.

Гледах саксиите и сандъчетата с красиви цветя, високите восъчни свещи в полилеите и аплиците и си мислех, че г-н Полгри и градинарите са достойни за похвала. Представих си колко красиво ще бъде, когато многобройните свещи пламнат, а двойките в прекрасни вечерни тоалети закръжат във вихрен танц.

Така копнеех да бъда сред поканените! Кити танцуваше, покланяше се и се усмихваше на въображаемия си партньор. Неволно се усмихнах — девойката изглеждаше толкова щастлива, за миг забравила ежедневието си.

Не бе благоприлично повече да стоя тук. С нищо не бях по-добра от Кити.

Обърнах се и побягнах, не можех да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.

Вечеряхме двете с Алвиън. Баща й бе твърде зает с гостите, за да отделя време за дъщеря си.

— Госпожице — каза тя, — окачих нов ездитен костюм в гардероба ви.

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна.

— Ами да! Не можете да яздите облечена с това! — извика Алвиън и подигравателно посочи бледолилавата ми рокля.

Значи тя си бе направила труда да ми намери костюм само и само да не пропусна урока по езда, ако няма какво да си облека! Би трябвало сама да се сетя за това.

Дали не бях прекалено наивна? Не очаквах ли от хората повече, отколкото са готови да дадат? За Алвиън бях само средство за постигане на целта. Не биваше да го забравям.

Погледнах надолу към отвратителната си лилава рокля. Беше по-хубавата от двете одежди, които леля Аделаид ми поръча при шивачката си, след като приех поста на гувернантка в Маунт Мелин. Другата беше в сиво — цвят, който изобщо не ми отиваше, тъй че си въобразявах, че с лилавата не приличам толкова много на безлична строга гувернантка. Въпреки това изглеждах ужасно, закопчана догоре, с невзрачните кремави маншети и глупавата дантелена яка. Изведнъж осъзнах, че сравнявам роклята си с прекрасните тоалети на

гостенките.

— Хранете се по-бързо, госпожице. Нали не сте забравили, че се качваме в солариума да гледаме бала.

— Предполагам, че имаш разрешението от баща си… — неловко рекох аз.

— За никого не е тайна, че винаги гледам от солариума. Майка ми винаги поглеждаше към мен и ми махаше — заяви Алвиън и се намръщи. — Тази вечер ще си представя, че тя танцува сред гостите. Госпожице, вярвате ли, че мъртвите могат да се върнат при нас?

— Какъв необикновен въпрос! Разбира се, че не!

— Значи не вярвате в духове. Някои казват, че те се явявали. Дали лъжат?

— Мисля, че такива хора са жертва на собственото си въображение.

— Въпреки това — замечтано промълви Алвиън — аз ще си представям, че мама танцува в балната зала. Ако се помъча много силно да си я представя, сигурно ще я видя. Нищо, че ще стана жертва на въображението си.

Не казах нищо, защото се почувствах неловко.

— Ако тя наистина може да се върне, сигурно ще дойде на бала, защото обожаваше да танцува. — Алвиън се сепна, сякаш чак сега забеляза присъствието ми. — Ако не дойдете с мен, няма да отида.

— Ще дойда — отвърнах аз.

— Да вървим тогава.

— Нека първо да се нахраним.

Продължавах да се учудвам от невероятните размери на замъка, докато следвах Алвиън през галерията към една каменна стълба, която водеше към солариума. Покривът му бе стъклен и това обясняваше названието му. През лятото тук сигурно бе нетърпимо горещо.

Скъпи гоблени с исторически сцени от Революцията и Реставрацията покриваха стените.

— Майка ми обичаше да идва тук, защото можеше да гледа какво става навсякъде. В солариума има две тайни прозорчета, искате ли да ги видите, госпожице?

Гледах писалището, дивана и столовете с варакосани облегалки и си представях как Алис разговаря с дъщеря си — мъртвата Алис, която сякаш оживяваше с всеки изминат ден.

От двете страни на дългата стая имаше високи прозорци, закрити от тежки брокатени завеси. Същите завеси висяха и пред четирите врати на солариума — през едната влязохме, другата се намираше в противоположния край на стаята, а другите две — в средата на двете стени. Но в действителност това не бяха врати.

Алвиън изчезна зад едната завеса и ме повика с приглушен глас. Мушнах се при нея и се озовах в малка ниша. В стената имаше доста голям звездовиден отвор, който бе така умело украсен, че човек, неподозиращ за съществуването му, не бе в състояние да го открие.

Погледнах и пред очите ми се разкри параклисът: видях малък олтар с триптих и дървени пейки.

— Тук седели болните и наблюдавали службата, защото не им стигали силите да слязат долу. По онова време в замъка живеел пастор. Това го чух от г-ца Джансън, която знаеше много подробности от историята на Маунт Мелин. Тя често се качваше тук и гледаше през тайния прозорец. Харесваше много и параклиса.