Владетелката на замъка

Холт Виктория

То беше цялото изрисувано. Вече бях открила, че Алвиън има определен талант в рисуването и смятах някой ден, при удобен случай, да разговарям с Конън Тремелин за това, защото според мене тя трябваше да бъде насърчена. Самата аз можех само да й покажа някои основни неща от това изкуство, но ми се струваше, че й трябва квалифициран учител по рисуване.

Рисунките бяха на лица. В едното от тях разпознах себе си. Не беше зле. Наистина ли изглеждах толкова суха? Сигурно не през цялото време. Но може би тя ме виждаше по този начин. Следваха няколко рисунки на баща й. Човек

определено можеше да го разпознае. Обърнах листчето и видях, че от другата страна има няколко рисунки на момичешко лице. Не бях сигурна обаче, кое е момичето. Тя самата? Не… Това беше Джили. И все пак приличаше на Алвиън.

Гледах втренчено хартийката. Бях толкова съсредоточена, че не разбрах кога се е пресегнала през масата, докато не я дръпна от ръката ми.

— Това е мое — каза тя.

— А това, което направи, е страшно неприлично.

— Нямате право да шпионирате.

— Скъпо момиченце, това листче беше в тетрадката ти по математика.

— Значи не е трябвало да бъде там.

— Тогава се сърди на него — казах шеговито. След това продължих по-сериозно. — Моля те да не сграбчваш нещата по този толкова невъзпитан начин.

— Извинете — промърмори тя неохотно.

Върнах се към сметките й, повечето от които бяха грешни. Аритметиката не беше между силните й предмети. Може би поради тази причина прекарваше толкова време да рисува лица, вместо да се заеме с работата си. Защо беше толкова раздразнена? Защо беше нарисувала онези лица, които приличаха и на нея, и на Джили?

— Алвиън, ще трябва да поработиш по-сериозно върху аритметиката.

Тя се усмихна враждебно.

— Не си усвоила добре дори най-простите правила на смятането, да не говорим за умножението. Ако аритметиката ти беше наполовина толкова добра, колкото рисуването ти, щях да бъда много щастлива.

Тя пак не отговори.

— Защо не искаше да видя лицата, които си нарисувала? Мисля, че някои от тях са много добри.

Пак никакъв отговор.

— Особено — продължих аз — рисунката на баща ти. — Даже и тогава самото му споменаване извика нежната й и тъжна усмивка. — И тези момичешки лица… Моля те, кажи ми, кой е на рисунките — ти или Джили?

Усмивката замръзна на лицето й. След това, затаила дъх, попита:

— А вие за кой ги взимате, госпожице?

— За кого — поправих я внимателно.

— Добре, за кого ги взимате?

— Е, нека пак да погледна.

Тя се поколеба, след това извади листчето и ми го подаде. Погледът й беше нетърпелив. Разгледах лицата и казах:

— На тази рисунка може да си ти, но може да е и Джили.

— Значи мислите, че си приличаме?

— Не… Не ми беше идвало на ума досега.

— А сега вече ви идва.

— На такава възраст сте, когато децата често пъти си приличат.

— Не съм като нея! — извика тя развълнувано. — Не съм като тази… идиотка.

— Алвиън, не трябва да използваш тази дума. Не разбираш ли, че никак не е хубаво?

— Вярно, но не съм като нея. Не трябваше да казвате такова нещо. Ако го повторите, ще кажа на татко да ви изгони. Той ще го направи, ако го помоля… Само трябва да поискам и ще си отидете.

Тя крещеше

и разбрах, че се опитва да убеди сама себе си в две неща. Първото беше, че няма ни най-малка прилика между нея и Джили, а другото, че само трябва да поиска нещо от баща си и желанието й ще бъде изпълнено.

Питах се каква ли е причината за тази ярост.

Лицето й изразяваше пълна затвореност в себе си.

— Имаш точно десет минути, за да завършиш есето си — казах спокойно, след като погледнах часовника, забоден на корсажа на сивата ми памучна рокля.

Дръпнах тетрадката по аритметика към себе си и се престорих, че съм съсредоточена в нея.

Вторият инцидент беше още по-тревожен.

Денят беше сравнително мирен, което означаваше, че уроците бяха минали добре. Бях направила обичайната си късна разходка в гората и когато се връщах, видях две карети пред къщата. Разпознах едната — беше от Маунт Уидън и сигурно Питър или Селестин бяха дошли на гости. Не бях виждала другата карета, но забелязах, че има герб. Беше много хубава. Зачудих се на кого ли може да бъде, преди да си напомня, че не е моя работа.

Качих се бързо по задните стълби към стаята си.

Беше топла нощ и когато седнах на прозореца, чух музика от един отворен прозорец. Разбрах, че Конън Тремелин има гости.

Представих си, че са в някоя от стаите, които още не бях виждала. Защо пък трябваше да съм ги виждала? — питах се. Аз съм само гувернантка. Елегантно облеченият Конън Тремелин щеше да ръководи играта на карти или пък щеше да седи с гостите си и да слуша музика.

Познах музиката — беше Менделсон, „Сън в лятна нощ“ — и внезапно почувствах копнеж да бъда долу между гостите. Странното беше, че това желание беше по-силно, отколкото някога бях изпитвала да присъствам на соаретата на леля Аделаид или на вечерите, организирани от Филида. Бях обзета от любопитство и не можех да устоя на изкушението да позвъня на Кити или Дейзи, които винаги знаеха какво става и бяха щастливи да го споделят с всеки, който прояви интерес.

— Дойде Дейзи. Изглеждаше развълнувана.

— Искам малко топла вода, Дейзи. Би ли могла да ми донесеш?

— Да, разбира се, госпожице.

— Разбрах, че има гости в къщата тази вечер.

— О, да, госпожице, макар че не прилича на приемите, които правехме по-рано. Май че сега, след кат’ мина годината, господарят ще приема по-често гости. Така каза госпожа Полгри.

— Изглежда е било доста тихо тук през миналата година.

— Но така трябва след кат’ някой е умрял в семейството.

— Разбира се. Кои са сега гостите?

— Госпожица Селестин и разбира се, господин Питър.

— Видях каретата им.

Гласът ми звучеше любопитно и се засрамих. Не бях по-добра от която и да е клюкарстваща прислужничка.

— Да, и ще ти кажа кой още е тук.

— Кой?

— Сър Томас и лейди Треслин.

Видът й беше съзаклятнически, като че ли това означаваше нещо.

— О? — възкликнах окуражително.

— Макар че — продължи Дейзи — госпожа Полгри казва, че сър Томас хич го няма и не му мястото да се мъкне по приеми, а да си стои в леглото.