Владетелката на замъка

Холт Виктория

— Но всеки би могъл да се стресне особено след като…

— След като какво?

— След като съществува това усещане за Алис… За госпожа Тремелин.

— Какво усещане?

— Може би не е точно усещане. Може би си въобразявам, но наистина ми се струва, че из къщата витае мисълта, че тя не почива в мир.

— Каква мисъл! Защо да не почива в мир? Кой ви каза това?

— Аз… Аз не съм сигурна — запънах се. — Може би само си въобразявам разни неща. Може би никой не е казал нищо, а тази идея просто ми е дошла наум. Съжалявам, че ви разстроих.

—

Не трябва да съжалявате, госпожице Лий. Бяхте любезна с мене. Сега се чувствам по-добре. — Тя стана. — Не казвайте на никого колко глупаво съм постъпила. Значи учите Алвиън да язди. Радвам се. Кажете ми, разбирате ли се по-добре сега с нея? Когато пристигнахте, ми се стори, че имаше известен бунт от нейна страна.

— Тя е от онези деца, които автоматично се настройват срещу авторитетите. Да, струва ми се, че ставаме приятелки. Уроците по езда много помогнаха. Между другото, държим ги в тайна от баща и.

Селестин Нанзълок изглеждаше малко шокирана, затова избързах:

— Всъщност крием само напредъка й. Той знае за уроците. Естествено, най-напред поисках разрешение от него. Но той не знае колко добре се справя Алвиън. Искаме да го изненадаме.

— Разбирам — каза Селестин. — Госпожице Лий, надявам се, че тя не се претоварва с тези уроци.

— Да се претоварва? Но защо? Тя е нормално, здраво дете.

— Много е напрегната. Чудя се дали темпераментът й е подходящ за ездачка.

— Тя е толкова млада, че имаме шанс да формираме характера й, което ще повлияе и върху нейния темперамент. Тя изпитва удоволствие от уроците си и гори от желание да изненада баща си.

— Значи вече ставате приятелки, госпожице Лий. Радвам се за това. Сега трябва да вървя. Пак ви благодаря за любезността. И помнете, нито дума на никого.

— Разбира се, след като такова е желанието ви.

Тя се усмихна и излезе.

Отидох до огледалото и се погледнах в него — страхувам се, че това се беше превърнало в навик, откакто бях дошла тук — и промърморих:

— Би могло да бъде Алис, ако не гледаш лицето… — След това притворих очи и когато чертите на лицето ми се замъглиха, си представих друг образ на неговото място. Наистина трябва да е било шок за Селестин.

Нямаше съмнение, много ми се искаше да приличам на Алис. Чудех се какво ли би казал Конън Тремелин, ако знаеше, че се разхождам с дрехите на жена му и плаша здравомислещите хора като Селестин Нанзълок, когато ме срещнеха на някое по-тъмно място. Чувствах, че той не би искал да продължавам да приличам толкова много на Алис.

И така понеже се нуждаех от дрехите на Алис за уроците по езда с Алвиън и тъй като бях решена тези уроци да продължават, така че да мога да изпитам удоволствието накрая да заявя на баща й: „Нали ви казах!“, страхувах се точно толкова, колкото и Селестин Нанзълок, нашата среща на площадката да не се разчуе.

Измина още една седмица и почувствах как ежедневието ме поглъща. Уроците в учебната Стая и на поляната, напредваха добре.

Питър Нанзълок два пъти идва на гости, но успях да го избегна. Напълно разбирах предупреждението на Конън Тремелин, което явно имаше своите основания. Осъзнах факта, че Питър Нанзълок ме стимулира по някакъв начин и че лесно мога да изпадна в такова състояние, че да очаквам неговите посещения с нетърпение. Нямах намерението да се поставям в такова положение и въобще не се нуждаех от предупреждението на Конън Тремелин, за да разбера, че Питър Нанзълок е прелъстител.

От време навреме си мислех и за неговия брат Джефри и стигнах до извода, че Питър прилича много на него. Когато си мислех за Джефри, се сещах и за дъщерята на госпожа Полфи, за която тя никога не говореше — Дженифър с „най-тънката талия, която човек можеше да си представи“, която криела мислите си от всички, докато най-накрая легнала в сеното или по-скоро в шибоите с очарователния Джефри и в крайна сметка един ден влязла в морето и повече не се върнала.

Разтрепервах се, като се сещах за ужасните капани, които очакваха непредпазливите жени. Имаше между тях и непривлекателни като мене, които зависеха от капризите на другите, за да могат да изкарват прехраната си; но имаше и още по-нещастни същества, които привличаха блуждаещия поглед на съблазнителите и един ден откриваха, че единствената поносима възможност, която се разкрива пред тях, е да сложат край на живота си.

Интересът ми към уроците по езда на Алвиън и личността на нейния баща ме бяха накарали временно да забравя за малката Джилифлауър. Детето беше толкова тихо, че не беше трудно да го забравиш. От време на време чувах тъничкия й, треперлив гласец, със странната му фалшива нотка, да пее навън или вътре в къщата. Стаята на семейство Полгри беше точно под моята, така че когато пееше там, гласът й достигаше до мене.

Когато я чувах, обикновено си казвах, че щом може да научи песни, значи може да научи и други неща.

Изглежда съм започнала да сънувам посред бял ден, защото наред с картината, когато Конън Тремелин връчва наградата за първото място в конните състезания през ноември на дъщеря си, докато в същото време хвърля извинителен и същевременно пълен с възхищение и одобрение поглед към мене, имах и друго видение — как Джили седи до Алвиън в учебната стая, а зад мене се чуват шепнещи гласове: „Ако не беше госпожица Марта Лий, това никога нямаше да стане. Тя прави чудеса с децата. Вижте какво успя да направи с Алвиън, а сега и с Джили…“

Но по онова време Алвиън продължаваше да е упорита, а Джилифлауър неуловима и както казваха сестрите Тапърти, „да й хлопа дъската“.

След това в тези малко или много мирни дни се случиха две събития, които ме обезпокоиха.

Първото може би беше незначително, но ме преследваше и дълго време не можех да се отърва от него.

Преглеждах една от тетрадките по аритметика на Алвиън, докато тя седеше от другата страна на масата и пишеше есе. Докато прелиствах тетрадката, от нея изпадна листче хартия.