Владетелката на замъка
Шрифт:
— В никакъв случай не трябва да им попречим — каза Конън.
— Не би ли могло — възкликна Питър — този път да има известно изменение в правилата?
На Алвиън не й се тръгваше. Беше нещастна в присъствието на баща си, но не искаше да го напусне.
— Мисля, че такова нещо би било неразумно — казах, докато ставах от мястото си. — Хайде, Алвиън.
Тя ми хвърли враждебен поглед и ми се стори, че съм загубила аванса, който бях спечелила днес следобед.
— Моля те, папа… — започна тя.
— Мое скъпо дете — изгледа я той строго, — чу какво
Алвиън се изчерви и се почувства неудобно, но аз вече се бях сбогувала с Питър Нанзълок и се запътих към вратата.
В учебната стая Алвиън ме изгледа ядосано и попита:
— Защо трябва да разваляте всичко?
— Да развалям? — повторих аз. — И то всичко?
— Можем да четем по всяко време…
— Но ние четем между пет и шест часа, а не по всяко време — отговорих й сопнато и гласът ми звучеше по-студено, защото се страхувах от чувствата, които се надигаха у мене. Исках да й обясня, че разбирам, че обича баща си, че копнее за неговото одобрение, но че тя не знае начина, по който да спечели чувствата му, и че искам да й помогна за това. Но разбира се, не казах нищо подобно. Никога не съм показвала чувствата си и сега не беше времето да се променям.
— Хайде — продължих, — имаме само един час, затова нека да не губим нито минута от него.
Седна на масата и намусено се загледа в книгата, която четяхме. Беше „Записките на клуба Пикуик“ от Дикенз и ми се струваше, че тази книга би направила малко по-лек твърде сериозния живот на моята ученичка.
Липсваше й обичайният ентусиазъм. Дори не внимаваше, защото изведнъж ме погледна и каза:
— Мисля, че го мразите. Мисля, че не можете да понасяте неговото присъствие.
— Не знам за кого говориш, Алвиън.
— Знаете — обвини ме тя. — Знаете, че говоря за баща си.
— Що за измишльотини — промърморих, като се страхувах, че ще се изчервя. — Хайде, губим време.
Съсредоточих се над книгата, като си напомних, че не бива да четем за нощното приключение с възрастната дама с навита на хартийки коса. Това би било съвсем неподходящо за дете на възрастта на Алвиън.
Тази вечер, когато Алвиън си легна, аз излязох да се разходя в гората. Бях започнала да приемам гората за свое убежище, за място, където мога на спокойствие да си мисля за живота си и да се питам какво ще е бъдещето ми.
Денят беше пълен със събития и беше приятен, докато се появи Конън Тремелин и наруши покоя. Чудех се дали състоянието на имотите му не го кара да отсъства дълго, наистина дълго, а не само за няколко дни. Мислех си, че ако го нямаше, щях да имам шанса да превърна Алвиън в щастливо малко момиченце.
Забрави този мъж,предупреждавах себе си. Избягвай го, когато е възможно. Не можеш да направиш повече.
Но дори и когато го нямаше, Конън Тремелин нахлуваше в мислите ми.
Останах в гората, докато се смрачи. След това се върнах в къщата и няколко минути след като бях
— Мислех, че те чух да влизаш, госпожице, — каза тя. — Господарят пита за тебе. Ще да е в библиотеката.
— Тогава заведи ме там — казах й аз. — Никога не съм била в това помещение.
Щеше ми се да си среша косата и да се пооправя малко, но имах чувството, че Кити непрекъснато се вглежда и търси определено нещо в отношенията ни, а пък аз не исках да си мисли, че се кипря, преди да се появя пред господаря.
Тя ме заведе в едно крило на къщата, където още не бях ходила и което отново ми напомни колко огромна е Маунт Мелин. Явно това бяха помещения със специално предназначение, защото бяха по-луксозни от всички стаи, която бях видяла досега.
Кити отвори една врата и оповести с типичната си глуповата усмивка:
— Госпожицата е тук, господарю.
— Благодаря ти, Кити — каза той и допълни, — влезте, госпожице Лий.
Седеше до маса, отрупана с подвързани в кожа книги и документи. Единствената светлина в стаята идваше от розовата кварцова лампа върху масата.
— Седнете, госпожице Лий.
Помислих си, че е разбрал за костюма за езда на Алис. Сигурно е бил шокиран и сега ще ми каже, че моите услуги повече не са необходими.
Вдигнах гордо, дори надменно, глава и зачаках.
— Беше ми интересно да разбера днес следобед — започна той, — че вече сте се запознали с господин Нанзълок.
— Наистина ли? — учудването в гласа ми не беше преднамерено.
— Разбира се — продължи той, — неизбежно щяхте да се срещнете рано или късно. Той и сестра му са постоянни посетители в нашата къща, но…
— Вие смятате, че не е необходимо той да познава гувернантката на дъщеря ви — добавих аз бързо.
— Госпожице Лий, дали е необходимо или не — укори ме той, — можете да решите само вие или той.
Смутих се и казах, заеквайки:
— Предположих, че сте си помислили, че тъй като съм гувернантка, не ми подхожда да… Да влизам в равноправни отношения с приятел на вашето семейство.
— Моля ви, госпожице Лий, не ми приписвайте думи, които не съм имал намерение да изричам. Уверявам ви, че си е напълно ваша работа с кого сте приятели. Но би могло да се каже, че вашата леля ви е поверила на моите грижи, когато ви е изпратила под моя покрив, и затова ви помолих да дойдете, за да ви предложа съвет за нещо, което се страхувам, че е доста деликатно.
Бях станала червена като рак и фактът, че той тайно се забавляваше, в което бях сигурна, никак не ми помагаше.
— Господин Нанзълок има репутацията на човек, който… как да го кажа… се поддава на чара на младите дами.
— О! — извиках аз, тъй като не можах да сподавя възклицанието си, толкова неудобно се почувствах.
— Госпожице Лий — усмихна се той и за момент лицето му изглеждаше почти нежно. — Това е просто предупреждение.
— Господин Тремелин — извиках аз, след като успях да се съвзема с усилие, — мисля, че не се нуждая от подобно предупреждение.