Владетелката на замъка
Шрифт:
— Защо хората казват „мълчалив като гроб“? — попита Алвиън.
— Защото — обади се Питър — мъртвите не говорят.
— Но понякога те имат духове — каза Алвиън и погледна през рамо.
— Това, което господин Нанзълок иска да каже — намесих се бързо, — е, че ще запази нашата малка тайна. Алвиън, мисля, че господин Нанзълок би искал още малко от сандвичите с краставичка.
Тя скочи от мястото си, за да му ги предложи. Много беше приятно, когато беше така послушна и приятелски настроена.
— Все още не сте идвали в Маунт Уидън,
— Не ми е дошло на ум.
— Това май не е съвсем по съседски, О, знам какво ще кажете — че не сте дошла тук да правите визити, а да бъдете гувернантка.
— Точно така е — отвърнах рязко.
— Къщата ни нито е толкова древна, нито толкова голяма, колкото тази. Тя няма история, но е приятно място и съм сигурен, че сестра ми ще бъде възхитена, ако вие и Алвиън ни посетите някой ден. Защо да не дойдете на чай у нас?
— Не съм сигурна… — започнах, когато той ме прекъсна:
— Дали влиза в задълженията ви? Ще ви кажа как ще го направим. Вие ще доведете Алвиън да пие чай в Маунт Уидън. Сигурен съм, че в задълженията и на най-съвестната гувернантка би влизало да заведе момиченцето, за което се грижи, на гости и след това да го върне вкъщи.
— Кога да дойдем? — попита Алвиън.
— Поканата важи по всяко време.
Усмихнах се. Знаех какво означава това. Той просто си приказваше и нямаше никакво намерение да ме кани на чай. Представих си го как идва в къщата и се опитва да флиртува с госпожица Джансън, която, според това което казват всички, е била привлекателна млада дама. Познавам този вид мъже, казвах си аз.
Внезапно вратата се отвори и със смущение, което се надявах, че съм успяла да скрия, видях Конън Тремелин да влиза в стаята.
Почувствах се като че Ли ме е хванал да играя ролята на господарка на дома в негово отсъствие.
Станах права, а той ми се усмихна набързо.
— Госпожице Лий — попита той, — ще се намери ли чаша чай и за мене?
— Алвиън, моля те, позвъни да донесат чаша.
Тя веднага скочи от мястото си, за да направи това, което я бях помолила, и видях, че се беше променила. Беше възбудена и гореше от желание да направи всичко, което трябва, за да остане баща й доволен. Затова и движенията й станаха тромави и като ставаше от мястото си, бутна чашата си с чай. Изчерви се като божур от смущение.
— Нищо — казах й, — позвъни. Кити ще почисти, като дойде.
Усещах, че Конън Тремелин ме наблюдава развеселено. Ако знаех, че ще се върне, нямаше да сляза да пия чай в стаята за пунш с Питър Нанзълок, защото, бях сигурна в това, моят работодател определено смяташе, че моето място не е там.
— Беше много любезно от страна на госпожица Лий — обясни Питър — да изпълни ролята на домакиня. Аз я помолих за това и тя беше така добра да се съгласи.
— Разбира се, че е било любезно от нейна страна — каза Конън Тремелин.
Кити влезе и аз й посочих разлетия чай и счупената чаша върху килима.
— И моля те, донеси още една чаша за господин Тремелин — добавих
Кити се подхилваше, когато излезе от стаята. Очевидно ситуацията я забавляваше. Що се отнасяше до мене, нещата бяха зле. Не бях от типа жени, които можеха да превърнат пиенето на чай в очарователна игра, а и с появяването на господаря на дома изведнъж се почувствах толкова несръчна, колкото и Алвиън. Трябваше да внимавам да не се случи още някоя неприятност.
— Много работа ли имаше днес, Конън? — попита Питър Нанзълок.
Тогава Конън Тремелин започна да разказва за някакъв заплетен проблем с имотите му, което според мене беше, за да ми напомни, че задълженията ми бяха само да подавам чашите с чай и нищо повече. Не биваше въобще да си въобразявам, че наистина бях домакинята в този случай. Просто бях прислужница от по-висока категория, нищо повече.
Бях разгневена, че дойде и разби малкия ми триумф. Чудех се как ли щеше реагира, когато му представех добрата ездачка, в която щях да превърна Алвиън. Сигурно би казал нещо незначително и би ни показал такова безразличие, че бихме почувствали как всичките ни усилия са били напразни.
О, бедно дете,помислих си аз, мъчиш се да спечелиш обичта на човек, който не познава това чувство. Горката Алвиън! Горката Алис!
Тогава ми се стори, че духът на Алис се е появил в стаята за пунш. В този момент си я представих много по-ясно от когато и да било. Беше малко по-ниска от мене и малко по-тънка в талията, но трябва да си призная, че никога не съм обичала много стегнатите корсети, фигурата беше облечена в черен костюм за езда със синя яка и маншети и носеше черна касторена шапка на главата си. Единствено лицето й оставаше неясно и в сянка.
Кити донесе чаша и налях в нея чай. Той ме наблюдаваше, като очакваше да стана и да му я занеса.
— Алвиън — казах, — моля те подай чашата на баща си.
Тя го направи с огромно желание.
Господин Тремелин ни благодари, а Питър се възползва от паузата, за да ме въвлече в разговора.
— С госпожица Лий се срещнахме във влака в деня, в който тя пристигна тук.
— Така ли?
— Да, наистина. Но тя не знаеше кой съм аз. А и как би могла? Дотогава не бе чувала за известната фамилия Нанзълок. Дори не е и подозирала за съществуването на Маунт Уидън. Аз обаче знаех за нея и по някаква странна ирония на съдбата, пътувах в същото купе.
— Това е много интересно — каза Конън, но така, като че ли нищо не би могло да бъде по-безинтересно за него.
— И така — продължи Питър — огромна беше изненадата й, когато установи, че сме близки съседи.
— Вярвам, че не е била неприятна — каза Конън.
— В никакъв случай — обадих се аз.
— Благодаря ви, госпожице Лий, за любезните думи — каза Питър.
Погледнах часовника си и казах:
— Ще ви помоля да ни извините с Алвиън. Вече е почти пет, а имаме занятия между пет и шест часа.