Владетелката на замъка
Шрифт:
Докато се чудех къде да го намеря, видях, че излезе от къщата и отиде в обора. Веднага го последвах и когато влязох, го чух да нарежда на Били Трихей да оседлае Роял Ръсет.
Изненада се, когато ме видя, след това се усмихна и бях сигурна, че си спомня последния път, когато ме беше видял неглиже.
— О, ето я и госпожица Лий! — каза той.
— Надявах се да разменя две-три думи с вас — казах аз с официален тон. — Но може би сега не е удобно.
— Зависи от това колко думи искате
Усещах присъствието на Били Трихей и ако Конън Тремелин се подиграеше с мене, предпочитах никой от прислугата да не разбере.
— Хайде да се разходим по поляната — каза той. — След пет минути ще си готов, нали Били?
— Да, господарю.
Тръгна към поляната и аз го последвах.
— Когато бях малка — започнах, — не слизах от коня. Струва ми се, че и Алвиън иска да язди. Моля ви да ми разрешите да я науча.
— Имате разрешението ми да се опитате, госпожице Лий.
— Като че ли се съмнявате, че ще успея?
— Страхувам се, че да.
— Не разбирам защо трябва да се съмнявате в моите преподавателски възможности, след като не познавате уменията ми.
— О, госпожице Лий — каза той почти подигравателно, — вие ме разбирате погрешно. Не се съмнявам във вашите преподавателски способности, а във възможностите на Алвиън.
— Искате да кажете, че някой друг се е опитвал да я научи, така ли?
— Аз не успях.
— Но сигурно…
Той вдигна ръка.
— Странно е, че едно дете може да се страхува толкова много. Повечето деца се научават много лесно.
Гласът му звучеше насечено, а изразът на лицето му беше суров. Исках да изкрещя: „Що за баща сте вие!“Представях си какви са били уроците, липсата на разбиране, очакването детето да направи чудеса. Нищо чудно, че момиченцето беше уплашено.
— Има и хора, които никога не могат да се научат да яздят — продължи той.
Избухнах, въпреки че се опитах да се овладея:
— Има хора, които не могат да преподават.
Той се спря и се втренчи учудено в мене. Разбрах, че никой в тази къща не си беше позволявал да говори с него по този начин.
Ето, това е то, помислих си. Сега ще ми каже, че моите услуги не са необходими повече и в края на месеца мога да опаковам багажа си и да си отида.
Виждах как се мъчи да овладее гнева си. Продължаваше да ме гледа, но не можех да прочета израза в тези светли очи. Мисля, че беше презрителен. След това погледна към обора.
— Ще трябва да ме извините, госпожице Лий — каза той и ме остави.
Върнах се направо при Алвиън. Намерих я в учебната стая. В
Минах направо на въпроса:
— Алвиън, баща ти ми разреши да те уча да яздиш. Ти би ли искала?
Видях как мускулите на лицето й се стегнаха и сърцето ми се сви. Възможно ли е човек да научи да язди дете, което е толкова уплашено?
Продължих веднага, преди да е имала време да ми отговори:
— Когато бяхме на твоята възраст, ние със сестра ми страшно обичахме да яздим. Тя е две години по-малка от мене и умирахме и двете да се състезаваме заедно в местните състезания. Най-вълнуващите дни от живота ни бяха, когато се състезавахме в нашето село.
— И тука има състезания — отвърна Алвиън.
— Много е забавно. А и когато си усвоил добре уменията, чувстваш се удобно на седлото.
Тя замълча за момент, след това каза:
— Аз не мога. Не харесвам конете.
— Не харесваш конете? — Звучах шокирано. — Защо? Те са най-кротките същества на света.
— Не са. Яздих Грей Меър, а тя тичаше много бързо и не искаше да спре. Ако Тапърти не беше хванал юздите й, тя щеше да ме убие.
— Грей Меър не е за тебе. Ти трябва да започнеш на пони.
— След това яздих Батъркъп. И тя беше лоша, но по различен начин. Когато я карах да върви, не искаше. Пасеше храстите край пътя, аз дърпах ли, дърпах юздите, а тя не щеше да върви. Когато Били Трихей й каза: „Хайде, Батъркъп“, тя веднага тръгна, като че ли аз бях виновна преди това.
Разсмях се, а тя ме погледна с омраза. Побързах да я уверя, че това е начинът, по който се държат конете, докато те разберат. След като веднъж те разберат, те започват да те обичат така, като че ли си най-скъпият им приятел.
Тогава видях тъжния поглед в очите й и се зарадвах, защото разбрах, че причината за нейната агресивност е в страшната й самота и желанието й да бъде обичана.
— Хайде, Алвиън — казах й аз, — да излезем. Нека да видим какво можем да направим заедно.
Тя поклати глава и ме погледна подозрително. Знаех, че се чуди дали не искам да я накажа за нейната неучтивост към мене, като я накарам да изглежда глупава. Искаше ми се да я прегърна, но знаех, че не това е начинът да достигна до нея.
— Има едно нещо обаче, което трябва да научиш, преди да започнеш да яздиш — казах аз, като че ли не бях разбрала нейния поглед. — Трябва да заобичаш своя кон. Тогава няма да те е страх от него. А веднага щом престанеш да се страхуваш от него, конят ти ще започне да те обича. Ще знае, че ти си неговата господарка, а той иска да си има господар. Но господарят трябва да бъде нежен и да го обича.