Владетелката на замъка

Холт Виктория

— Предполагам — продължи той, — че ще трябва да извиним липсата на добри обноски у Алвиън. Преди година тя загуби майка си.

Погледнах лицето му, за да видя дали тъгува още. Нямаше и следа от такова нещо.

— Чух за това — отговорих.

— Разбира се, че сте чули. Ще се закълна, че мнозина са били готови да ви разкажат тази история. Без съмнение, детето преживя голям шок.

— Трябва да е било силен шок наистина — съгласих се аз.

— Беше внезапно. — Г-н Тремелин помълча няколко минути и продължи: — Горкото дете, остана без майка.

А и баща й… — повдигна рамене и не завърши изречението си.

— Въпреки това много други деца имат доста по-нещастна съдба от нея. Тя просто се нуждае от твърда ръка.

Той изведнъж се наведе напред и ме изгледа с ироничен поглед:

— Сигурен съм, че имате нужната твърда ръка.

За миг усетих магнетизма на този мъж. Изсечените черти, хладните светли очи и присмехът в тях почувствах, че всичко това е маска, зад която крие нещо, което е решил, че ще си остане там.

В този момент се почука на вратата и влезе Селестин Нанзълок:

— Чух, че си се върнал, Конън.

Стори ми се, че е нервна. Значи той оказваше подобно въздействие и върху хора, които му бяха равни.

— Как бързо се разпространяват новините! — промърмори той. — Скъпа Селестин, колко хубаво е, че дойде. Точно се запознавах с новата гувернантка и тя ми казваше, че Алвиън е интелигентна, но се нуждае от дисциплина.

— Разбира се, че е интелигентна! — отвърна възмутена Селестин. — Надявам се, че госпожица Лий не възнамерява да е твърде груба с нея. Алвиън е добро дете.

Конън Тремелин ми хвърли развеселен поглед:

— Струва ми се, че г-ца Лий не е съвсем съгласна с това, скъпа Селест. Ти виждаш нашето пате като красив лебед.

— Може би съм твърде привързана…

— Мога ли да си тръгна — предложих, защото страшно ми се искаше да се махна.

— Но аз ви прекъснах — стресна се Селестин.

— Не — уверих я аз. — Мисля, че бяхме приключили разговора си.

Конън Тремелин поглеждаше ту към нея, ту към мене и се забавляваше. Стори ми се, че намира и двете ни еднакво непривлекателни. Бях сигурна, че и двете не изглеждахме ни най-малко като жената от която би се възхитил.

— Да речем, че нашият разговор ще има продължение — каза той. — Струва ми се, госпожице Лий, че ние с вас ще имаме доста неща да обсъждаме във връзка с дъщеря ми.

Кимнах с глава и излязох.

В учебната стая ме очакваше чаят ми. Бях твърде развълнувана, за да хапна нещо, и когато Алвиън не се появи, предположих, че е с баща си.

В пет часа още я нямаше. Не се учудих, защото очаквах да се разбунтува. Баща й се беше върнал и тя явно предпочиташе да бъде с него, вместо да дойде при мене за часа си по четене.

Чудех се какво да направя, след като детето не искаше да дойде в учебната стая. Дали трябваше да сляза в стаята за пунш или във всекидневната, или където бяха, и да настоя тя да се качи горе с мене? Селестин беше с тях и щеше да застане на страната на Алвиън срещу мене.

Чух стъпки по стълбите. Вратата откъм стаята на Алвиън, се отвори и на прага застана Конън

Тремелин, който държеше дъщеря си за ръка.

Учуди ме изразът на момичето. Изглеждаше толкова нещастна, че направо я съжалих. Баща й се усмихваше и в мислите си го уподобих на сатир, който се забавлява от ситуацията, причиняваща болка на Алвиън. Зад тях се виждаше Селестин.

— Ето я — обяви Конън Тремелин. — Задълженията са си задължения, дъще моя — каза той на Алвиън, — и когато гувернантката ти те вика за уроци, трябва да я слушаш.

— Но днес е първият ти ден, папа — смутолеви детето, като едва сподавяше хълцанията си.

— Обаче госпожица Лий казва, че имаш уроци, а в случая тя командва.

— Благодаря, господин Тремелин — намесих се аз. — Ела и седни, Алвиън.

Щом погледна към мене, изразът на лицето й се промени. Гняв и свирепа омраза заместиха цялата й тъга.

— Конън — каза тихо Селестин, — днес наистина е първият ти ден у дома, а Алвиън толкова много те чакаше.

Той се усмихна, но си помислих колко сурова е устата му.

— Дисциплината, Селест, е най-важна — промърмори той. — Хайде да оставим Алвиън с гувернантката й.

Кимна ми с глава, докато детето му хвърли умолителен поглед, който той просто пренебрегна.

Вратата се затвори и останах сама с моята ученичка.

Този инцидент ме научи на много неща. Алвиън обожаваше баща си, а той беше безразличен към нея. Гневът ми срещу него растеше, както и съжалението ми към момиченцето. Нищо чудно, че беше трудно дете. Какво можеше да се очаква от едно нещастно същество? Виждах я, игнорирана от бащата, когото обича, и разглезена от Селестин Нанзълок. И двамата правеха всичко възможно да развалят характера й.

Казвах си, че Конън Тремелин би ми харесал повече, ако беше забравил за дисциплината през първия си ден вкъщи и беше посветил малко повече време на дъщеря си.

Алвиън беше във войнствено настроение цялата вечер, но аз настоях да си легне в обичайното време. Каза ми, че ме мрази, макар че не беше необходимо да споменава толкова очевиден факт.

Чувствах се така разстроена, че когато тя си легна, се измъкнах от къщата и отидох в гората. Седнах на едно паднало дърво и се замислих.

Денят беше горещ и в гората цареше пълно спокойствие.

Чудех се дали ще си запазя работата. Не беше лесно да се каже на този етап, а и аз не бях сигурна дали искам да си отида или да остана.

Имаше толкова много неща, които ме задържаха. Например интересът ми към Джилифлауър и желанието ми да премахна недоволството от сърцето на Алвиън. Но след като се запознах с господаря на къщата, вече чувствах по-малко ентусиазъм за тези неща.

Бях поуплашена от този мъж, въпреки че не можех да кажа защо. Сигурна бях, че теме остави на мира, но около • него витаеше някаква магнетична атмосфера, имаше някакво излъчване, което много ми пречеше да не мисля за него. Мислех си за мъртвата Алис повече от преди, защото не можех да престана да се чудя що за човек е била.