Владетелката на замъка

Холт Виктория

Дали той е от онзи тип мъже? — питах се сама себе си.

— Дойде си преди половин час — каза Кити.

Двете ме разглеждаха замислено и аз пак си помислих, че чета мислите им. Казваха си, че едва ли ще им бъда конкуренция.

Моята неприязън се засили и се обърнах настрани. Казах хладно:

— Ще си измия ръцете и можете да вземете водата. Отивам на разходка.

Сложих си шапката и макар че излязох от задния вход, почувствах промяната. Господин Полгри работеше усилено в градината, а двете момчета, които идваха

от селото, се трудеха толкова усърдно, като че ли животът им зависеше от това. Тапърти чистеше обора така съсредоточено, че дори не ме забеляза. Нямаше никакво съмнение — цялата прислуга се страхуваше от господаря.

Докато бродех из гората, си казах, че винаги мога да напусна, ако той не ме хареса. Можех да поживея при Филида, докато си търся друга работа. Поне имах някакви роднини, при които да отида. Не бях съвсем сама в света.

Повиках Алвиън, на гласът ми се изгуби всред гъстите дървета и не чух отговор. След това извиках:

— Джили? Тук ли си Джилифлауър? Ела да си поговорим, ако си тук. Няма да ти направя нищо!

Нямаше отговор.

В три и половина се върнах в къщата и докато се качвах по задната стълба към стаята си, Дейзи ме настигна:

— Господарят питаше за вас, госпожице. Иска да ви види. Чака в стаята за пунш.

Кимнах и казах:

— Ще се оправя и тогава ще отида в стаята за пунш.

— Видял ви е кат’ влизахте и каза да отидете при него веднага.

— Първо ще си сваля шапката — отвърнах аз. Сърцето ми затуптя и усетих как се изчервявам. Не знаех защо се настройвам враждебно. Смятах, че много скоро щеше да се наложи да си събера багажа и да отида при Филида, затова реших, че ако ще трябва да си отида, поне ще го направя с достойнство.

В стаята свалих шапката си и пригладих косата си. Днес очите ми бяха определено кехлибарени. Бяха изпълнени с неприязън, което беше странно, защото дори не бях видяла още човека. Докато слизах, си казвах, че съм си изградила предварителна представа за него въз основа на разменяните погледи между двете лекомислени прислужнички. Вече се бях уверила, че бедната Алис е умряла с разбито сърце, защото се е оженила за донжуан. Почуках на вратата.

— Влезте.

Гласът му беше силен и според мене, макар че още дори не бях го и видяла, арогантен.

Стоеше с гръб към камината и веднага ми направи впечатление огромният му ръст — над метър и осемдесет, и фактът, че беше много слаб, дори бих казала мършав, само подчертаваше височината му още повече. Косата му беше черна, но очите светли. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на бричовете за езда, които носеше с тъмносин жакет и бяло шалче. Излъчваше атмосфера на небрежна елегантност, като че ли не полагаше някакви особени грижи за дрехите си и все пак изглеждаше добре в тях. Впечатлението, което правеше, беше на сила и жестокост. Реших, че лицето му издаваше чувственост — поне това можеше да се види, защото всичко останало беше прикрито. В първия момент, когато го видях, знаех, че има двама души в това тяло — две определени индивидуалности — този Конън Тремелин, който светът познаваше, и още един,

който оставаше скрит.

— И така, госпожице Лий, най-сетне се срещнахме. — Той не се доближи до мене и маниерът му изглежда трябваше да ми напомни, че съм само гувернантка.

— Не е минало чак толкова време, защото съм във вашата къща едва от няколко дни.

— Е, хайде да не занимаваме с това колко време е било необходимо, за да се срещнем. След като сте вече тук, всичко е наред.

Светлите му очи ме оглеждаха присмехулно, така че се чувствах тромава и непривлекателна, а освен това не биваше да забравям, че стоях пред познавач на жените, а пък аз не съм много желан обект дори и за неизкушените в тази област.

— Г-жа Полгри каза добри неща за вас.

— Много любезно от нейна страна.

— Защо ще е любезно от нейна страна да ми каже истината? Очаквам това от всичките си служители.

— Исках да кажа, че тя беше много любезна с мене и че ми помогна да се представя в най-добрата си светлина.

— Виждам, че сте жена, която не използва обичайните клишета в разговор, а казва това, което мисли.

— Надявам се, че е така.

— Добре. Имам чувството, че ще се разбираме.

Знаех, че очите му се спират върху всяка подробност от моята външност. Вероятно разбираше, че съм прекарала един сезон всред лондонското общество и че са ми били предоставени „всички възможности“, както би рекла леля Аделаид, но не съм успяла да се сдобия със съпруг. Като познавач на жените той би разбрал защо е станало така. Мислех си, че поне нямаше нужда да се притеснявам от вниманието му, което, бях повече от сигурна, той се опитваше да оказва на всички привлекателни жени, с които се срещаше.

— Кажете ми — попита той — как намирате дъщеря ми? Не е ли изостанала за възрастта си?

— В никакъв случай. Тя е страшно интелигентна, но според мене й липсва възпитание.

— Сигурен съм, че ще справите с този проблем.

— Ще се опитам.

— Разбира се. Затова сте тука.

— Моля ви, кажете докъде мога да стигам при дисциплинирането й?

— Да не би да искате да я биете?

— О, съвсем не! Искам да ви помоля за разрешение да прилагам собствените си виждания. Става дума за известно ограничаване на свободата й, ако реша, че го заслужава.

— Имате моето разрешение да правите, каквото счетете за правилно, с изключение на убийство. Ако не одобрявам методите ви, ще ви уведомя.

— Добре, разбирам какво искате да кажете.

— Ако искате някакви промени в учебната програма, направете ги.

— Благодаря.

— Вярвам в експериментите. Ако методите ви не доведат до подобрение за, да кажем, шест месеца… е, тогава ще преразгледаме нещата, нали?

Погледът му беше нахален. Помислих си, че възнамерява да се отърве бързо от мене. Сигурно се е надявал, че съм някое глупаво хубавичко същество, което няма да има нищо против да завърже някоя интрижка с него, докато се преструва, че се грижи за дъщеря му. Най-доброто, което можех да направя в случая, беше да се махна от тази къща.