Владетелката на замъка
Шрифт:
Стана светло, преди сънят да се върне при мене. Настъпването на деня ме успокои, защото се страхувах от тъмнината в тази къща. Детинско, но беше истина.
Закусих в учебната стая с Алвиън, която гордо ми каза, че когато баща й си е вкъщи, закусва с него.
По-късно започнахме работа и открих, че тя е интелигентна. Беше чела повече от децата на нейната възраст и очите й светеха, тъй като въпреки решението й да поддържа липсата на хармония между нас, уроците й я интересуваха. Настроението ми започна да се оправя и почувствах,
Обядът беше варена риба и оризов пудинг и след като Алвиън прояви желание да ме заведе на разходка след това, почувствах, че отношенията ни започват да се подобряват.
Имотът включваше и гори и тя поиска да ми ги покаже. Бях щастлива от това и с удоволствие я последвах между дърветата.
— Вижте — извика тя, като откъсна едно алено цвете и ми го подаде. — Знаете ли какво е това?
— Мисля, че е ранилист.
Тя кимна утвърдително.
— Трябва да си наберете от него и да го сложите в стаята си, госпожице. Това цвете гони злото.
— Това е само суеверие — засмях се аз. — Защо бих искала да гоня злото?
— Всеки трябва да го гони. Това цвете расте на гробищата, защото там са погребани умрелите. Садят го там, тъй като живите се страхуват от мъртвите.
— Глупаво е да се страхуваш от тях. Мъртвите не могат да навредят на никого.
Алвиън втикна цветето на ревера ми. Бях трогната. Лицето й беше нежно, докато нагласяваше цветето в бутониерата, и имах чувството, че изпитва внезапно желание да ме защити от нещо.
— Благодаря ти, Алвиън — казах тихичко.
Тя ме погледна и цялата мекота изчезна от лицето й. Изразът й стана предизвикателен и пакостлив.
— Не можеш да ме хванеш — извика тя и избяга. Не се и опитах. — Алвиън, ела тука — викнах след нея, но тя изчезна между дърветата и чух подигравателния й смях в далечината.
Реших да се върна в къщата, но гората беше гъста, а аз не бях сигурна в посоката. Върнах се назад, но ми се стори, че това не е точно посоката, от която бяхме дошли. Обзе ме паника, но си казах, че е просто абсурдно да й се поддавам. Беше слънчев следобед и не можеше да съм по-далече от половин час път до къщата. Нещо повече, не мислех, че гората е твърде обширна.
Нямаше да доставя удоволствието на Алвиън да си мисли, че ме е завела в гората, за да се загубя. Затова тръгнах целеустремено между дърветата. Докато вървях обаче, усетих, че гората става по-гъста, и разбрах, че не бяхме дошли от тази посока. Точно се ядосвах на Алвиън, когато чух изпукване на клонка, като че ли някой вървеше след мене. Бях сигурна, че момичето е наблизо и ми се подиграва.
Тогава чух някой да пее. Беше странен глас, малко фалшив, а фактът, че песента беше една от онези, които се пееха из салоните в цялата страна, съвсем не ме успокои:
Алис, къде си ти? Година измина, откакто беше— Кой е там? — провикнах се аз.
Нямаше отговор, но в далечината мярнах дете с ленено руса коса и разбрах, че това е малката Джили, която ме беше гледала иззад хортензиите при портата.
Продължих да вървя бързо и след малко дърветата се разредиха и видях път. Излязох на него и разбрах, че вървя по нанагорнището, което водеше към платото и портата за имението.
Госпожа Соуди седеше при вратата на къщичката, както и когато бях пристигнала, с плетка в ръцете си.
— О, госпожице — извика тя. — Значи сте била на разходка?
— Излязох с госпожица Алвиън. Загубихме се в гората.
— Аха, значи тя е избягала — госпожа Соуди поклати глава, докато идваше да ми отвори, а след нея се точеше нишка от кълбото й.
— Надявам се, че ще си намери пътя за дома.
— О, Боже, разбира се. Няма сантиметър от тази гора, която госпожица Алвиън да не познава. А, виждам, че имаш ранилист. Туй е добре…
— Госпожица Алвиън го откъсна и настоя да го сложи на ревера ми.
— Добре! Значи вече сте приятелки.
— Чух малкото момиченце, Джили, да пее в гората.
— А, тя винаги пее в гората.
— Извиках я, но не дойде.
— Плаха е като кошута.
— Е, мисля, че трябва да си вървя. Довиждане, госпожо Соуди.
— Желая ти приятен ден, госпожице.
Тръгнах нагоре по алеята, покрай хортензиите и фуксиите. Разбрах, че напрягам слуха си, за да чуя пеене, но не се чуваше нищо друго, освен от време на време помръдването на някое малко животно под земята.
Беше ми горещо и се уморих, докато стигна до къщата. Отидох направо в стаята си и позвъних да ми донесат вода. След като се измих и сресах косата си, отидох в учебната стая, където ме чакаше чаят.
Алвиън беше на масата. Изглеждаше сериозна и не каза нищо за следобедното приключение. Аз също си замълчах.
След като си изпихме чая, й казах:
— Не знам какви са били правилата на предишните ти гувернантки, но предлагам да учим сутрин, да почиваме между обяда и чая и след това между пет и шест часа пак да се занимаваме, като четем заедно.
Алвиън не отговори, а ме наблюдаваше внимателно.
— Госпожице, харесвате ли името ми? — каза тя внезапно. — Познавали ли сте някой друг, който да се казва Алвиън?
Отговорих й, че името ми харесва, но че никога преди това не съм го чувала.
— Корнуолско е. Знаете ли какво означава?
— Нямам, представа.
— Тогава ще ви кажа. Баща ми може да говори и да пише на корнуолски.
Тя изглеждаше тъжна, докато говореше за баща си, и аз си помислих, че той е човекът, от който тя се възхищава и към чието одобрение се стреми.