Владетелката на замъка
Шрифт:
Къщата беше по-голяма, отколкото си помислих, когато я видях от хълма. Беше на три етажа, но много дълга и във формата на буквата Г. Слънцето се отразяваше в стъклата на разделените от вертикалните колони прозорци и веднага придобих впечатлението, че някой ме наблюдава.
Тапърти тръгна по чакълестия път към входа с колоните в предната част и когато стигнахме до него, вратата се отвори и видях една жена. Носеше бяла шапка върху сивата си коса. Беше висока, с голям нос и очевидно властни маниери. Не беше необходимо да ми казват, че това е госпожа Полгри.
—
— Много добре, благодаря — отвърнах й аз.
— Изморена сте и се нуждаете от почивка. Влезте. Ще изпием но чаша чай в моята стая. Оставете си багажа. Ще накарам да го внесат.
Почувствах се облекчена. Тази жена разпръсна странното чувство, което ме беше обхванало от момента, в който бях срещнала мъжа във влака. С приказките си за смърт и самоубийство Джо Тапърти съвсем не ми беше помогнал да се отърся от това чувство. Но госпожа Полгри беше жена, която не търпи глупости, бях сигурна в това. От нея като че ли се излъчваше здрав разум и може би защото бях уморена от дългото пътуване, бях доволна от това.
Благодарих й и казах, че страшно ще се радвам да пийнем чай. Тя ме поведе към къщата.
Влязохме в огромен хол, който в миналото сигурно е бил балната зала. Подът беше застлан с каменни плочи, а дървеният таван беше толкова висок, че сигурно стигаше до най-горната част на къщата. По гредите имаше красива резба.
В края на хола имаше подиум, а зад него голяма открита камина. Върху подиума беше поставена маса за хранене, а върху нея имаше чинии и други съдове от олово.
— Прекрасно е — казах неволно и госпожа Полгри остана доволна.
— Сама надзиравам полирането на всички мебели — похвали се тя. — Човек трябва много да внимава днес. Тези момичета на Тапърти са пълни перушани. Човек трябва да има очи и на гърба си, за да забележи навреме щуротиите им. Восък и терпентин — това е сместа и няма нищо по-добро от нея. Правя я сама.
— Напълно си струва — направих й комплимент. Последвах я до другия край на хола, където имаше врата. Отвори я и пред нас се появиха няколко стъпала. От лявата страна имаше друга врата, която тя посочи и след кратко колебание отвори.
— Параклисът — каза тя и аз зърнах синкав плочник, олтар и няколко пейки. Миришеше на влага.
Тя затвори бързо вратата и каза:
— Сега не го използваме. Ходим в църквата в Мелин. Тя е в селото, от другата страна на залива… Точно зад Маунт Уидън.
Качихме се по стълбите и влязохме в една стая, която явно беше трапезария. Беше огромна, с гоблени по стените. Масата беше силно полирана и имаше няколко шкафа, пълни с красиви порцеланови и стъклени сервизи. Подът беше покрит със син килим, а през огромните прозорци се виждаше вътрешният двор.
— Това не е вашата част от къщата — каза ми госпожа Полгри, — но реших да ви разведа из предната й част на път за моята стая. Да видите какво е разположението й.
Благодарих й, като разбрах, че това беше тактичен начин да ми се подскаже, че не трябва да общувам със семейството, тъй като съм само гувернантка.
Минахме
— Това е стаята за пунш — каза тя. — Винаги се е наричала така, защото тук семейството се събира и пие пунш. В тази къща все още следваме старите обичаи.
В другия край на стаята имаше още едно стълбище. Тук обаче нямаше врата, а само тежка брокатена завеса, която госпожа Полгри дръпна, и след като се изкачихме по стълбите, стигнахме до една галерия, чиито стени бяха отрупани с портрети. Погледнах набързо всеки от тях, като се чудех дали Конън Тремелин също е там, но не видях никой, който да е нарисуван в съвременни дрехи, и реших, че неговият портрет все още не е заел мястото си всред тези на предшествениците му.
Имаше няколко врати в галерията, но бързо преминахме покрай тях, докато стигнахме до една в най-отдалечения й край. Щом минахме през нея, видях, че сме в друго крило на сградата. Предположих, че тук се намират жилищата на прислугата, тъй като липсваше простор.
— Това — каза госпожа Полгри — е вашата част на дома. В края на този коридор има стълба, която води към детските помещения. Вашата стая също е там. Но първо елате в моята дневна, за да пием чай. Казала съм на Дейзи да го приготви веднага щом чуе, че Джо Тапърти се е върнал. Така че няма да чакаме дълго.
— Страхувам се, че ще ми трябва доста време, за да науча пътя си из замъка — казах аз.
— Няма да ви отнеме много време. Когато излизате навън, не е нужно да изминавате целия път, по който ви доведох. Ще използвате една от другите врати; когато разопаковате багажа си и си починете малко, ще ви ги покажа.
— Много сте любезна.
— Искам да направя всичко възможно, за да сте щастлива тук с нас. Госпожица Алвиън се нуждае от дисциплина, винаги съм го казвала. А какво мога да направя аз при всичката си друга работа? Ще настъпи пълна бъркотия, ако позволя госпожица Алвиън да заеме цялото ми време. Не, това, от което тя има нужда, е разумна гувернантка, а такава май трудно се намира. Е, госпожице, ако успеете да ни покажете, че можете да се грижите за детето, ще бъдете повече от добре дошла тук.
— Чух, че съм имала няколко предшественички. — Тя изглежда не ме разбра, затова бързо прибавих. — Имало е и други гувернантки.
— О, да. Но не струваха много, всичките. Госпожица Джансън беше най-добрата, но изглежда си имаше някои навици. Ако ме бяха бутнали с пръст, щях да падна от учудване. Съвсем ме беше заблудила! — Като че ли госпожа Полгри смяташе, че ако някой може да направи това, е много умен. — Е, предполагам, че както казват, външният вид лъже понякога. Госпожица Селестин беше истински разстроена, когато открихме това.