Владетелката на замъка
Шрифт:
— Джили! Колко необикновено име.
— Джилифлауър. Дженифър Полгри май съ беше побъркала да й даде таквоз име. Не е за чудене, че детето е таквоз.
— Дженифър? Това госпожа Полгри ли е?
— Не! Дженифър е момичето на госпожа Полгри. Големи тъмни очи и най-тънката талия, дет’ нявга сте виждали. Все крийте к’во мисли, докат’ един ден се отърколи в сеното — или в шибоите — с някого. И изведнъж, хоп! малката Джили пристигна! А Дженифър просто влезе в морето една сутрин и не се върна повече. Всички знайхме кой с бащата.
Аз не казах нищо
— Тя не беше първата. Нямаше да е и последната — ний тъй знайхме. Джефри Нанзълок оставяше диря от копелета, дет’ и да идеше. — Засмя се и ме погледна отстрани. — Няма нужда да ставате толкоз строга, госпожице. Не може да ви навреди. Духовете не могат да навреждат на младите дами, а мастър Джефри Нанзълок сега си е само дух.
— Значи и той е мъртъв. Дали… не е влязъл в морето след Дженифър?
Това накара Тапърти да се разкиска:
— Не. Той умря при катастрофата с влака. Трябва да сте чули за таз’ катастрофа. Стана, кат’ влака излизаше от Плимът. Изскочи от релсите и се претърколи от брега. Ужасна кланица беше. Господин Джеф беше във влака, ама не стигна далече. Туй му беше краят.
— Е, явно няма да го видя, но предполагам, че ще се срещна с Джилифлауър. И това ли е цялата прислуга?
— Идват момци и девойки допълнително — било за градините, било за оборите, а някои и за къщата. Но веч’ не е кат’ по-рано. Всичко се обърка, след кат’ господарката умря.
— Сигурно господин Тремелин е много тъжен.
Тапърти сви рамене.
— Колко време мина, откакто умря тя? — попитах.
— Май малко повече от година.
— И той чак сега реши, че му трябва гувернантка за малката госпожица Алвиън?
— Имахме три гувернантки досега. Вий сте четвъртата. Нит’ една от тях не искаше да остане. Госпожица Брей и госпожица Гарет рекоха, че туй място е много тихо за тях. Имаше и госпожица Джансън — много хубавка беше. Ама нея я изхвърлиха. Тя беше взела нещо, дет’ не беше нейно. Жалко. Всички я харесвахме. Тя май смяташе за голям късмет да живее в Маунт Мелин. Казваше ни, че старите къщи й били хоби. Е, май че имала и други хобита и затуй си отиде.
Насочих вниманието си към местността. Беше краят на август и докато карахме по алеята с банкет от двете страни, от време на време виждах и по някоя нива с царевица, всред която растяха диви макове и огнивче. Минавахме и покрай къщички от сив корнуолски камък, които според мене изглеждаха тъжни и самотни.
Изведнъж през една пролука между хълмовете видях за първи път морето и почувствах как се повдига духът ми. Като че характерът на ландшафта се променяше. Имаше повече цветя по банкета на пътя, чувстваше се ароматът на боровите дървета, а отстрани растяха фуксии, чиито цветове бяха по-големи от тези, които се опитвахме да култивираме в нашата градинка край пасторския дом.
Излязохме от пътя и се спуснахме по един стръмен хълм към морето. Видях, че сега се движим по каменист път. Пред нас се разкриваше красота, която можеше да ти вземе ума. Скалата
Най-накрая стигнахме до къщата. Стори ми се като дворец, кацнал на заобления връх на скалата, построен от гранит като много други къщи, които видях в този край, но грандиозна и благородна — замък, който беше издържал неколкостотин години и щеше да издържи още толкова.
— Всичко това е на господаря — каза Тапърти с гордост. — А ако погледнете през заливчето, от другата страна е Маунт Уидън.
Погледнах и видях къщата. Също като Маунт Мелин и тя беше построена от сив камък. Но беше по-малка във всяко отношение и от по-късен период. Не й обърнах много внимание, защото наближавахме Маунт Мелин и той ме интересуваше повече.
Изкачихме се към платото и спряхме пред сложно изплетени от ковано желязо порти.
— Ей, отворете! — викна Тапърти.
До вратите имаше малка къщичка и пред вратата й седеше жена и плетеше.
— Хайде, Джили, момиченце — каза тя, — иди и отвори вратите и помогни на бедните ми крака.
Тогава видях детето, което седеше в краката на старата жена. Момиченцето послушно стана и дойде до портата. Видът й беше изключителен — имаше дълга права руса коса, почти бяла, и широки сини очи.
— Благодаря, Джили — каза Тапърти, докато Чери Пай весело премина през портата. — Туй е госпожицата, която идва да живее тук и да се грижи за госпожица Алвиън.
Погледнах в две сини очи, които се бяха втренчили в мене с израз, който не можеше да се определи. Старата жена дойде до портата и Тапърти каза:
— Туй е госпожа Соуди.
— Добър ден — каза госпожа Соуди. — Надявам се да сте щастлива с нас.
— Благодаря — отговорих, като едвам откъснах очите си от детето, за да погледна възрастната жена. — Надявам се, че ще е така.
— И аз се надявам — добави госпожа Соуди. След това поклати глава, като че ли се страхуваше, че надеждите й до известна степен са напразни.
Обърнах се пак към момиченцето, но то беше изчезнало. Учудих се къде ли може да е отишло и единственото място, за което можах да се сетя, беше зад хортензиите, чиито храсти бяха най-високите, които някога съм виждала, а цветовете им бяха наситено сини, почти като цвета на морето в този ден.
— Детето не отговори — отбелязах аз, щом продължихме по алеята.
— Да, тя не говори много. Но пее. Скита сама насам-натам. Но почти не говори.
Алеята беше дълга около половин километър и от двете й страни цъфтяха хортензии и фуксии, а между боровите дървета проблясваше морето. Изведнъж видях къщата. Пред нея имаше широка ливада, върху която два мъжки пауна переха невероятно красивите си опашки, за да привлекат вниманието на една женска. Друга женска беше кацнала върху каменната стена, а от двете страни растяха две високи и прави палми.