Владетелката на замъка
Шрифт:
— Разбирам — отговорих. — Няма да бъда груба с детето, но виждам, че има нужда от дисциплина.
— Внимавайте, г-це Лий. — Селестин беше пристъпила към мене и сложи ръката си върху моята. — Децата са деликатни същества.
— Ще направя всичко възможно за Алвиън — отговорих аз.
Госпожа Полгри позвъни и Дейзи се появи.
— Заведи госпожицата в нейната стая, Дейзи — изкомандва я тя. — Госпожица Алвиън получи ли си млякото и бисквитите?
— Да, госпожо — беше отговорът.
Казах лека нощ на Селестин Нанзълок, която наклони глава.
Влязох в учебната стая, където Алвиън, седнала до масата, пиеше мляко и ядеше бисквити. Нарочно не ми обърна внимание, затова отидох при масата и седнах до нея.
— Алвиън — казах й аз, — ако ще живеем заедно, по-добре е да постигнем споразумение. Не мислиш ли, че би било разумно?
— Какво ме интересува? — отвърна тя грубо.
— Разбира се, че те интересува. Всички ще бъдем по-щастливи, ако се разберем.
— Ако не се разберем — сви тя рамене. — ще трябва да си отидете. Тогава ще дойде нова гувернантка. Всичко това не ме интересува.
Алвиън ме изгледа триумфиращо. Знаех, че с това иска да ми покаже, че съм само платена прислужница и тя е тази, от която завися. Почувствах как неволно потръпвам. За първи път разбрах как се чувства човек, чийто хляб и масло зависят от добрата воля на някой друг.
Очите й блестяха злобно и ми идеше да я плесна.
— Би трябвало да те интересува, защото е много по-приятно да живееш в хармония с хората около себе си.
— А какво ще стане, ако тези хора не са около мене… Ако искам да ги изгоня?
— Добротата означава повече от всичко останало на света.
Тя се усмихна над чашата и допи млякото си.
— А сега — казах аз — е време да си лягаш.
Станах едновременно с нея и тя каза:
— Аз си лягам сама. Вече не съм бебе.
— Може би си помислих, че си по-малка, защото имаш толкова много да учиш.
Алвиън се замисли. След това сви рамене по онзи начин, който после установих, че е типичен за нея.
— Лека нощ — каза тя, като ме отпращаше.
— Ще дойда да ти пожелая лека нощ, щом си легнеш.
— Няма нужда.
— Въпреки това ще дойда.
Тя отвори вратата, която водеше към нейната стая, а аз се обърнах и влязох в моята.
Почувствах се много потисната, защото разбирах тежестта на проблема, пред който бях изправена. Нямах опит с деца, а преди това, когато си мислех за тях, винаги си ги представях като кротки и любвеобилни същества, за които е щастие да се грижиш. Сега трябваше да се занимавам с едно трудно дете. И какво щеше да стане с мене, ако решаха, че не съм в състояние да я възпитавам? Какво ставаше с обеднелите благородни дами, ако не успееха да задоволят изискванията на работодателя си?
Можех да отида при Филида. Можех да се превърна в една от онези стари лели, които бяха на разположение на всички и които изживяваха мизерния си живот в зависимост от останалите. Не бях от хората, които лесно приемат зависимостта от други. Трябваше да се устроя по друг начин.
Приемах
Искаше ми се да се хвърля на леглото си и да плача, да плача от яд срещу жестокостта на живота, който ме беше лишил и от двамата ми любещи родители и ме беше изпратил недобре подготвена за такова съществуване.
Представих си как заставам до леглото на Алвиън с лице, по което има следи от сълзи. Какъв триумф за нея!
Това не беше начинът да започна битката, която бях сигурна, че щеше да бушува между нас.
Разходих се нагоре-надолу из стаята и се опитах да укротя чувствата си. Отидох до прозореца и погледнах през поляната към хълмовете. Не можех да видя морето, тъй като къщата беше построена така, че задната й част гледаше към него, а аз бях в предната. Вместо това гледах към хълмовете отвъд платото, на което беше издигната къщата.
Каква красота! Какво спокойствие отвън, помислих си аз, и какъв конфликт отвътре. Ако се наведях много напред, можех да видя през прозореца Маунт Уидън на другата страна на залива. Двете къщи бяха тук от много години; поколения от семейство Нанзълок и поколения от семейство Тремелин бяха живели по тези места и техният живот беше така преплетен, че историята на едната къща би могла да бъде историята и на другата.
Обърнах се и през учебната стая отидох в спалнята на Алвиън.
— Алвиън — прошепнах.
Нямаше отговор. Но тя лежеше в леглото със затворени очи, плътно стиснати. Наведох се над нея:
— Лека нощ, Алвиън. И все пак, ще бъдем приятелки — промърморих.
Нямаше отговор. Преструваше се, че спи.
Въпреки че бях уморена, почивката ми беше накъсана тази нощ. Заспивах и след това се стрясках. Това се повтори няколко пъти, докато най-накрая се разбудих напълно.
Лежах в леглото и гледах как мебелите се появяха като замъглени фигури на лунната светлина. Имах чувството, че не съм сама; че някакви гласове си шепнат около мене. Имах усещането, че в тази къща се е случила трагедия, която все още тегне над нея.
Дали това не се дължеше на смъртта на майката на Алвиън? Тя беше мъртва само от година; питах се при какви ли обстоятелства беше умряла.
Мислех си за Алвиън, която проявяваше известна агресивност при общуването си със света. Трябваше да има някаква причина за това. Бях сигурна, че никое дете не би се стремяло да се обяви за враг на всички непознати, без да има причина за това.
Бях решена да открия причината за поведението на Алвиън. Бях решена да направя от нея щастливо, нормално дете.