Владетелката на замъка

Холт Виктория

Той ме погледна учудено, но аз му казах, че имаме малко време и сме нетърпеливи да започнем.

Когато бяхме готови, поведох Батъркъп на дълъг повод с Алвиън на седлото към заграденото място.

Останахме там около час и когато си тръгнахме, знаех, че двете с Алвиън сме навлезли в нови отношения. Тя не ме беше приела напълно, щеше да бъде твърде много да очаквам това, но си мисля, че от този следобед нататък тя поне не ме смяташе за свой враг.

Съсредоточих се върху задачата да й създам самочувствие. Накарах я да свикне да седи върху коня и да му говори.

Накарах я да се наведе назад, да опре целия си гръб върху гръбнака на Батъркъп и да погледне небето. След това я накарах да затвори очи. Показах й как да се качва и да слиза от коня. Батъркъп само се движеше в кръг по поляната и вярвам, че в края на този час бях направила много за разсейването на страха у Алвиън, а бях убедена, че точно това трябваше да бъде първият й урок.

Учудена бях, а мисля, че и Алвиън също, че беше станало три и половина.

— Трябва веднага да се приберем — казах аз, — ако искаме да се преоблечем навреме за чая.

Щом излязохме от ограденото място, някой стана от тревата и се изненадах, когато видях Питър Нанзълок.

Той започна да ръкопляска, когато се приближихме към него.

— Завърши първият урок — извика той, — и то чудесен урок. Не знаех — продължи той, като се обърна към мене, — че ездаческото майсторство също влиза във вашите умения.

— Чичо Питър, ти гледа ли ни? — попита настойчиво Алвиън.

— През последния половин час. Възхищението ми и към двете ви няма граници.

— Наистина ли се възхищаваш от нас? — Алвиън се усмихна бавно.

— Колкото и да се изкушавам да направя комплимент на две прекрасни дами — каза той, като постави ръка на сърцето си и се поклони елегантно, — никога не лъжа.

— До този момент — вметнах аз язвително. Лицето на Алвиън се натъжи и аз добавих: — Няма нищо възхитително в това да се научиш да яздиш. Хиляди хора го правят всеки ден.

— Но това изкуство никога не е било преподавано така изящно и изучавано така търпеливо.

— Алвиън, твоят чичо е шегобиец — вмъкнах аз.

— Да, знам — каза почти тъжно Алвиън.

— А е и време да се прибираме за чая — добавих.

— Чудя се дали ще получа покана за чай в учебната стая.

— Идвате да се видите с господин Тремелин, нали?

— Идвам, за да пия чай с две дами.

Алвиън внезапно се разсмя. Виждах, че не е безразлична към това, което сигурно беше чарът на този мъж.

— Господин Тремелин напусна Маунт Мелин рано тази сутрин — казах аз. — Нямам представа кога ще се върне.

— И докато котката я няма… — промърмори той, а погледът му се плъзна по костюма ми по начин, който бих могла да определя само като безочлив.

— Хайде, Алвиън — казах хладно, — трябва да тръгнем незабавно, за да не закъснеем за чая.

Оставих кобилата да върви в тръс, като я държах на дългия повод, и тръгнахме към къщата.

Питър Нанзълок вървеше зад нас и когато стигнахме до конюшнята, видях, че влезе в къщата.

Слязохме от конете, предадохме ги на две конярчета и забързахме към стаите си.

Съблякох костюма и си сложих пак обичайната рокля. Когато се погледнах, си помислих колко

сиромашки изглеждам в сивата си памучна дреха. Направих нетърпелив жест, за да се отърва от собствената си глупост, и взех роклята, за да я закача в гардероба, като си мислех да използвам първата създала се възможност, за да попитам госпожа Полгри дали мога да я обличам. Страхувах се, че бях действала импулсивно този следобед, но бях като ужилена и действах бързо поради отношението на Конън Тремелин.

Когато вдигнах костюма, видях, че от вътрешната страна на колана има етикетче с името на собственицата.

Стреснах се по начина, по който всичко, свързано с това, щеше да ме стряска за известно време. Върху черната коприна беше избродирано със спретнати малки букви „Алис Тремелин“.

Тогава разбрах. Онази стая беше мястото, където тя се е обличала, и спалнята, която бях зърнала, беше нейната. Учудих се, че Алвиън ме беше завела там и ми беше дала дрехите на майка си.

Чувствах как сърцето ми се качва чак в гърлото. Казвах си, че това е просто абсурдно. Къде иначе щяхме да намерим съвременен костюм за езда? Не и в онези сандъци на тавана, за които ми беше разказала. Дрехите от тях се използваха за маскарад.

Бях смешна. Защо да не нося костюма за езда на Алис? Тя не се нуждаеше вече от него. А и не бях ли свикнала да износвам дрехи, които другите са изоставили?

Смело вдигнах дрехата и я закачих в гардероба си.

Почувствах необходимост да отида до прозореца. Погледнах редицата прозорци, като се опитах да открия онзи, който е на спалнята на Алис. Мисля, че успях.

Неволно потреперих. След това поклатих глава. Казах си, че тя би била щастлива, че използвам костюма й за езда. Разбира се, че би се радвала. Нали се опитвах да помогна на дъщеря й.

Разбрах, че успокоявам сама себе си, което беше комично.

Какво беше станало със здравия ми разум? Каквото и да си казвах, не можех да скрия факта, че предпочитах роклята да бе принадлежала на някой друг, а не на Алис.

Щом се преоблякох, чух почукване на вратата. Почувствах облекчение, когато видях госпожа Полгри на прага.

— Заповядайте — поканих я аз. — Вие сте точно човекът, когото исках да видя.

Тя влезе в стаята ми и аз страшно я обичах в този момент. Излъчваше такава атмосфера на нормалност, която моментално щеше да прогони всички фантазии.

— Днес имахме урок по езда с госпожица Алвиън — казах бързо, защото исках въпросът с роклята да бъде уреден, преди да ми каже за какво ме търси. — И тъй като нямах костюм, тя ми намери един. Мисля, че е бил на майка й.

Отидох до гардероба и го извадих. Госпожа Полгри кимна с глава.

— Обличала съм го веднъж. Може би сбърках?

— Имате ли разрешение от господаря да учите госпожица Алвиън да язди?

— Да, разбира се.

— Тогава няма за какво да се безпокоите. Той няма да възрази, че носите дрехата. Не виждам причина да не я държите във вашата стая при положение, че ще я обличате само за уроците по езда.