Владетелката на замъка
Шрифт:
— Бедната г-ца Лий! Тя заслужава достоен за нея кон! Г-це Лий, бих желал да пояздите малко Джасинт, преди да си тръгнете. Тя бързо ще ви припомни какво е истински кон.
— О — небрежно подметнах аз, — ние се радваме и на това, с което разполагаме. Конете ни служат за целта, а тя е да науча Алвиън да язди.
— Ние се упражняваме за състезанията — добави момичето. — Аз ще участвам в скоковете, но моля ви, не казвайте на татко — това е изненада. •
Питър постави пръст на устните си.
— Обещавам, че ще запазя тайната
— И госпожицата ще участва. Аз я убедих!
— Тя ще победи! — извика Нанзълок. — Обзалагам се!
— Не съм много сигурна — уклончиво отвърнах аз. — Това е хрумване на Алвиън.
Трябва да участвате, госпожице — разпалено извика детето. — Настоявам!
— Двамата настояваме — добави Питър. Стигнахме широко отворените порти на Маунт Уидън.
Тук нямаше къщичка за вратаря като в Маунт Мелин. Поехме по алеята, покрай която буйно цъфтяха хортензии, обички и се възправяха елите, характерни за този край.
Замъкът бе изграден от сив камък като Маунт Мелин, ала не бе толкова величествен, а и стопанските постройки бяха по-малко. Веднага забелязах, че не е толкова добре поддържан като „нашия“ дом, както за миг си позволих да нарека Маунт Мелин, и изпитах необяснимо удоволствие, че живея в такова прекрасно имение.
Питър нареди на коняря да се погрижи за животните, а ние продължихме към къщата.
Нанзълок плесна с ръце и извика:
— Дик! Къде си, Дик?
Слугата, когото бях виждала да носи послания в Маунт Мелин, се появи и Питър му заповяда:
— Веднага сервирай чай в библиотеката, Дик! Имаме гости.
— Да, господарю — рече слугата и хукна към кухнята.
Преддверието бе доста по-модерно от нашето. Подът беше покрит с мозайка, широка стълба водеше към галерията с маслени портрети на рода Нанзълок.
Присмях се на себе си, че се отнасям презрително към тази къща, което беше много по-просторна и представителна от свещеническия дом, където бях прекарала детството си. Все пак тя имаше запуснат вид — всичко свидетелстваше за упадък.
Питър ни въведе в просторната библиотеката, където три от стените бяха заети с книги. Забелязах прах по мебелите и наслоена мръсотия по тежките завеси. Г-жа Полгри би свършила добра работа с пчелния восък и терпентина тук.
— Моля ви, седнете, скъпи дами — покани ни Питър. — Надявам се, че чаят ще бъде сервиран навреме, макар че при нас ястията не се поднасят с точността, характерна за съперника ни отвъд заливчето.
— Съперник ли? — учудих се аз.
— Не може да не съществува съперничество между толкова близки съседи. Ала за съжаление всички предимства са на тяхна страна. Замъкът им е по-голям и слугите им са повече. Баща ти, скъпа ми Алвиън, е състоятелен мъж. Ние сме само бедни роднини.
— Вие не сте ни роднини — напомни му детето.
— Кажете ми, не е ли необясним този факт? Човек би си помислил, че за толкова дълъг период на близко съседство двете семейства са се смесили и са
Алвиън сладко се засмя. Виждах, че е очарована от него. Помислих си, че той може би е по-сериозен, отколкото го смятах. Може би вече тънко ухажваше Алвиън.
Тя заговори за конните състезания, а той я слушаше внимателно. Аз се включвах от време на време в разговора и времето мина приятно, докато сервираха чая.
— Г-це Лий, ще ни удостоите лис честта да налеете чая? — ме попита Питър.
Отвърнах, че с радост ще го направя, и се настаних на масата.
Питър ме наблюдаваше с внимание, от което се почувствах някак неловко, защото в погледа му се четеше не само възхищение, но и задоволство.
— Толкова много се радвам, че се срещнахме — прошепна той, щом Алвиън му подаде чашата с чай. — Ако бях минал оттам пет минути по-рано или по-късно, пътищата ни нямаше да се кръстосат. Каква огромна роля играе шансът в живота!
— Може би щяхме да се срещнем друг път.
— Да, но не ни остава много време.
— Думите ви звучат зловещо. Мислите, че нещо ще се случи с някого от нас ли?
Той ме погледна много сериозно.
— Г-це Лий, аз заминавам.
— Закъде, чичо Питър? — живо попита Алвиън.
— Надалеч, детето ми, на другия край на света.
— Скоро ли? — поинтересувах се аз.
— Около Нова година.
— Но къде отивате? — отчаяно извика детето.
— Скъпа моя, мисля, че мисълта за заминаването ми те разстройва.
— Къде отиваш, чичо? — настойчиво попита Алвиън.
— Да си търся късмета.
— Шегуваш се, както винаги.
— Не и този път. Получих писмо от един мой приятел, с когото учихме заедно в Кембридж. Направил е цяло състояние в Австралия. Злато! Представи си само, Алвиън. И вие, г-це Лий. Злато, което може да направи един мъж… или жена… богати. Само трябва да го извадиш от земята.
— Много хора заминават с надеждата да забогатеят — казах аз, — но колцина от тях успяват?
— Ето че разсъждавате като практична жена. Да, г-це Лий, не всички успяват, ала има нещо, наречено надежда, което не спира да пламти в човешките сърца. Тези хора може би нямат злато, но хранят надежда в душите си.
— Каква полза има от фалшиви надежди?
— Докато не се докаже, че е измамна, надеждата доставя огромно удоволствие, г-це Лий.
— В такъв случай ви желая от сърце надеждите ви да не се окажат измамни.