Владетелката на замъка
Шрифт:
Върнах се обратно в стаята си и се приближих до прозореца. Реших да се върна обратно на празника — Алвиън сигурно бе още там.
Както стоях до прозореца, изведнъж разбрах, че има някой в покоите на Алис. Не знам откъде разбрах. Мярна ми се някакъв силует или може би завесата трепна, но бях сигурна, че там има някой.
Без много-много да му мисля, хукнах през галерията към покоите на Алис. Ботушите ми за езда вдигаха невероятен шум. Рязко отворих вратата и извиках:
— Има ли някой тук?
Стаята
Помислих си, че може би това беше Алвиън, а тя имаше нужда от мен в този момент. Трябваше да я открия на всяка цена и страхът ми се изпари. Втурнах се напред и отворих вратата на спалнята. Огледах се наоколо, проверих зад завесите — нямаше никого. Отворих поредната врата и се озовах в друг будоар, чиято междинна врата зееше. Минах през нея и разбрах, че се намирам в спалнята на Конън, защото вратовръзката, която той носеше тази сутрин, бе захвърлена върху тоалетката. Видях и халата, и чехлите му.
При вида им гъста руменина заля бузите ми, защото бях прекрачила в онази част на къщата, където нямах право да влизам.
Някой бе влязъл тук преди мен. Кой ли?
Бързо прекосих спалнята, отворих вратата и се озовах в галерията.
Не забелязах никого, докато вървях бавно към стаята си.
Кой беше в стаята на Алис? Чий дух витаеше в нея?
— Алис! — извиках отчаяно. — Ти ли си, Алис? Отправих се към конюшнята, защото исках да се върна на празника, за да намеря Алвиън.
Тъкмо оседлах Роял Роувър и щях да тръгвам, когато забелязах Били Трихей да тича към мен колкото му държат краката.
— Госпойце, стана нещо страшно. Голямо нещастие!
— М-моля? — заекнах аз.
— Мис Алвиън падна от коня на едно препятствие!
— Но тя не взе участие в състезанието! — извиках аз.
— Напротив, тя се състезава с напредналите. На високото препятствие Принс се спъна и падна. Търкаляха се толкоз време…
Не можах да се овладея, покрих лицето си с ръце и избухнах в ридания.
— Търсят ви навсякъде, госпойце!
— Къде е тя?
— Лежи на полето. Страх ги е да я местят. Увиха я с одеяло и чакат да дойде д-р Пенджъли. Може и да има нещо счупено. Господарят е до нея и само повтаря: „Къде е г-ца Лий?“ Аз ви видях да си тръгвате и хукнах подире ви. Мисля, че ще трябва да се върнете там, госпойце…, щото той ви търси.
Пришпорих коня и се впуснах в луд галоп към селото. Докато яздех, се молех и ругаех:
— О, Боже, спаси я! Проклета малка глупачка! Лесните скокове бяха предостатъчни, за да се харесаш на баща си. Догодина щеше да се явиш на другото състезание. Алвиън, бедно мое дете! Той е виновен!
Най-сетне пристигнах на полето. Никога няма да забравя картината, разкрила се пред очите ми: Алвиън лежеше в безсъзнание на тревата, а около нея се бяха скупчили много хора. Състезанията бяха прекратени.
За миг се вцепених при мисълта, че може да е мъртва.
Конън ме погледна строго и каза:
— Радвам се, че дойдохте, г-це Лий. Стана злополука. Алвиън…
Не му обърнах никакво внимание и коленичих до детето.
— Алвиън… скъпа моя — шепнеха устните ми.
В този миг очите й се отвориха. Това не беше своенравната ми ученичка, а уплашено и смутено дете. Тя ми се усмихна.
— Не си отивай…
— Няма, ще остана с теб.
— Но защо си… отиде… тогава — тихо прошепна Алвиън, трябваше да се наведа, за да различа думите й.
— Тя не говореше на гувернантката Марта Лий, а на Алис.
6
Д-р Пенджъли констатира счупване на глезена, но не можа да определи дали са настъпили и други увреждания. Намести счупената кост и откара Алвиън в Маунт Мелин с каретата си, а ние с Конън мълчаливо потеглихме на конете си.
Лекарят настани Алвиън в стаята й и й даде успокоително.
— Сега не ни остава нищо друго освен да чакаме — каза той. — Ще се върна след няколко часа. Може би детето е под влияние на тежък шок. Нека да се наспи хубаво. Грижете се да й е топло. Като се събуди, ще разберем каква е степента на шока.
Щом докторът си тръгна, Конън ми каза:
— Г-це Лий, бих искал да си поговорим. Моля, елате в салона за пунш. — Последвах го дотам и той продължи: — Не ни остава друго освен да чакаме. Трябва да съхраним самообладание.
Съзнавах, че не ме е виждал толкова развълнувана, а може и да е смятал, че не съм способна на такива дълбоки чувства.
— Трудно ми е да съм толкова спокойна като вас, щом става дума за възпитаницата ми — импулсивно заявих аз. Бях толкова уплашена и разтревожена, че исках да обвиня някого за случилото се, така че обвиних него.
— Кое е подтикнало детето да предприеме подобно нещо? — попита ме той.
— Вие! — извиках аз. — Единствено вие!
— Аз ли? Та аз изобщо нямах представа, че тя е толкова напреднала в ездата!
По-късно осъзнах, че в оня момент съм била на прага на истерията. Опасявах се, че Алвиън е пострадала тежко при злополуката, и бях почти сигурна, че дете с толкова буен темперамент никога вече няма да се качи на кон. Не бях постъпила правилно — не трябваше да се опитвам да се преборя със страха й. Исках да спечеля чувствата й, като й покажа пътя към сърцето на баща й, но се провалих.