Владетелката на замъка
Шрифт:
Понякога сядаше до нас и наблюдаваше как играем шах. Често двамата с Алвиън се съюзяваха срещу мен. Аз се бунтувах и исках царицата си.
Детето заговорнически му се усмихваше, а той казваше:
— Виж сега какво ще направим. Ще преместим офицера и г-ца Лий ще трябва да се погрижи за защитата си.
Алвиън се кикотеше и ме гледаше тържествуващо, а аз бях толкова щастлива, защото съм с тях, че играех непредпазливо и губех играта. Но не винаги. Макар че се сражавахме само на шахматната
Един ден той каза:
— Щом Алвиън оздравее, ще отидем във Фоуи на пикник.
— Защо да ходим чак до Фоуи, като си имаме толкова хубав плаж? — попитах аз.
— Скъпа г-це Лий — той бе придобил навика да ме нарича така, — винаги чуждите плажове ни се струват по-привлекателни от собствените.
— О, да, татко! — възкликна Алвиън. — Толкова много искам да отидем на пикник!
Тя толкова много искаше да оздравее, за да тръгнем по-скоро, че изяждаше всичката храна, която й се поднасяше, и безспир говореше за предстоящото събитие. Д-р Пенджъли бе във възторг от бързото й възстановяване, както и всички ние.
Един ден казах на Конън:
— Вашето присъствие и внимание й подействаха толкова добре. Вие я направихте истински щастлива, г-н Тремелин.
Тогава той направи нещо изумително. Прегърна ме и ме целуна по бузата. Тази целувка беше много по-различна от онази, в нощта на бала. Беше бърза, приятелска и искрена.
— Не — рече Конън, — вие я направихте щастлива, скъпа г-це Лий.
Стори ми се, че иска да добави още нещо, ала не посмя и бързо се отдалечи.
Не бях забравила Джили. Исках да се боря за нея така, както се борих за Алвиън, но за това трябваше да разговарям с Конън, Мислех си, че той е приятелски настроен към мен и ще отстъпи пред желанието ми. Нямаше да се учудя обаче ако, след оздравяването на Алвиън той възприемеше предишния си маниер на поведение — пълна липса на интерес към момичето и пренебрежително отношение към мен. Така че реших да се застъпя за Джили сега, когато имах шансове за успех.
Една сутрин влязох смело в салона за пунш и поисках разрешение да разговарям с него.
— Разбира се, г-це Лий — отвърна Конън. — За мен е удоволствие да разговарям с вас.
Без никакви заобикалки хванах бика за рогата:
— Искам да помогна на Джили.
— Моля?
— Мисля, че тя не е смахната. Никой досега не е правил опит да й помогне. Чух, че е станала жертва на злополука, но преди това си е била напълно нормално дете. Не смятате ли, че е възможно разумът й отново да бъде пробуден?
Забелязах насмешка в очите му, когато той рече:
— За Господ и за г-ца Лий всичко е възможно.
Не се засегнах от
— Моля за разрешение да й давам уроци.
— Скъпа г-це Лий, нима не посвещавате цялото си време на възпитаницата си?
— Дори и гувернантките разполагат с малко свободно време. Бих могла да отделям по няколко минути и за Джили, г-н Тремелин, освен ако вие не възразявате.
— Сигурен съм, че дори и да ви забраня, вие пак ще намерите някакъв начин, затова по-лесно ми е да ви кажа: „Правете, каквото сметнете за добре. Желая ви успех.“
— Благодаря ви — рекох аз и понечих да изляза.
— Г-це Лий — спря ме той и аз зачаках.
— Искам да отидем на пикник, колкото се може по-скоро. Ако се наложи, ще нося Алвиън на ръце до каретата.
— Много добре, г-н Тремелин. Ще й съобщя веднага. Сигурна съм, че тя ще е във възторг.
— А вие не сте ли доволна, г-це Лий?
За миг ми се стори, че той се приближава към мен, и отстъпих назад. Страх ме беше, че ще ме докосне и ще издам чувствата си.
— Всичко, свързано с благополучието на Алвиън, ми доставя удоволствие, г-н Тремелин — студено отвърнах аз и изхвърчах, за да съобщя новината на възпитаницата си.
Настъпиха прекрасни седмици, които никога вече нямаше да се повторят.
Провеждах редовни занимания с Джили и успях да я науча да пише няколко букви. Тя обичаше да разглежда рисунки — съзерцаваше ги цели часове. Мисля, че харесваше уроците, защото всеки ден в уречения час се явяваше в класната стая.
От време на време проронваше по някоя дума. Знаех, че всички обитатели на Маунт Мелин следят с интерес експеримента.
Наближаваше моментът, когато Алвиън отново щеше да се появи в класната стая, и аз трябваше да се подготвя за конфликта. Възпитаницата ми не можеше да понася Джили. Понякога я водех в стаята на Алвиън, която щом забележеше нещастното създание, се намръщваше и гледаше подозрително. Трябваше да намеря начин да ги помиря.
Много хора посещаваха Алвиън. Селестин идваше всеки ден и й носеше плодове и подаръци. Питър също навестяваше детето, което много му се радваше.
Веднъж той й каза:
— Виж какъв добър чичо съм ти, Алвиън! Колко често те навестявам!
— Да, но ти не идваш само заради мене, чичо, а най-вече заради г-ца Лий — възрази му тя.
— Идвам и заради двете. Истински съм щастлив, че имам възможността да посещавам такива прекрасни млади дами — отговори Питър в характерния му шеговит стил.
Един ден се появи лейди Треслин със скъпи книги и цветя, ала Алвиън я прие много студено и почти не обели дума.