Владетелката на замъка
Шрифт:
— Разкажете ми за Алис. Що за човек беше тя?
— Как да ви кажа? Беше весела, безгрижна, винаги се смееше, летеше като лека пеперуда, но не бих я нарекла лекомислена в общоприетия смисъл. Все пак, след онова, което се случи… Но никой човек не е светец. Той често идваше да рисува из нашия край, направи няколко великолепни пейзажа.
— Кой? Конън Тремелин ли?
— Разбира се, че не, скъпа! Джефри… Джефри Нанзълок. Той беше известен художник. Знаехте ли за това?
— Не — отвърнах аз. — Не знам нищо
— Често идваше тук по времето, когато Алис живееше при мен. Всъщност ни навестяваше много по-често от Конън. Чудех се какво става, защото между тях несъмнено имаше нещо. Често излизаха заедно. Той носеше статива и боите си, а тя казваше, че го гледала как рисува. Алис също искаше да стане художничка, но Джефри явно й е показвал не само как да рисува, а и други неща.
— Те… влюбени ли са били? — плахо попитах аз.
— Много се уплаших, когато тя ми заяви, че очаква дете.
Дъхът ми секна от изненада. Алвиън… Нищо чудно, че Конън и Селестин ме гледаха като ударени от гръм, когато им казах, че детето притежава талант на художник.
— Алис ми го каза две седмици преди сватбата. Беше напълно убедена, не смяташе, че греши. Попита ме: „Какво да правя, лельо Клара? Да се омъжа ли за Джефри?“ — „Той иска ли да се ожени за теб, дете мое?“ — „Ще трябва да го направи, ако му кажа истината.“
Тогава разбрах, че тя сигурно вече му е казала. Така бе редно да постъпи, защото сватбата с Конън наближаваше. Освен това Алис беше богата наследница и Джефри може би е хранил надежди и в тази област. Знаете, че семейство Нанзълок са доста бедни и богатството на Алис щеше да бъде за тях дар Божи. През ума ми минаваше какво ли не… Джефри не беше цвете за мирисане: Алис не беше първата, която беше докарал до това положение. Не мислех, че ще бъде щастлива с мъж като него.
Настъпи мълчание. Усетих как парченцата от мозайката се подреждат в мозъка ми и картината придобива завършен вид.
— Спомням си така ясно онзи ден… като че ли беше вчера — продължи леля Клара. — Седяхме в същата тази стая. Тя ми говореше… изливаше душата си, така както правя аз сега. Откакто почина Алис… съвестта ми не ме оставя на мира. Тогава тя ме попита: „Какво да правя, лельо? Помогни ми… Посъветвай ме как да постъпя.“ — „Можеш да направиш само едно нещо, скъпа: омъжи се за Конън Тремелин. Той е твой годеник. Забрави за Джефри Нанзълок!“ — „Как да забравя, лельо, като живият спомен ще ми е пред очите?“
Тогава изрекох нещо ужасно: „Ще се омъжиш, а детето ти ще се роди преждевременно“. При тези думи Алис отметна глава назад и започна да се смее истерично. Горката ми племенница, беше толкова объркана!
Леля Клара се облегна назад, изглеждаше така, сякаш излизаше от транс.
Беше малко притеснена, защото се страхуваше, че ми е казала прекалено много.
Мълчах, а въображението ми рисуваше картини от миналото: тържествената сватбена церемония, смъртта на майката на Алис и на Тремелин старши. Сватбата се е състояла в тяхна угода, но те не живели дълго, за да се радват. Алис заживява с Конън — моя Конън — и Алвиън — чуждото дете, което тя се опитва да му представи за негово. Без успех, както сега разбирах.
Конън се е преструвал пред хората, че тя е негова дъщеря, но сърцето и разумът му не са я възприемали. Алвиън го усещаше; тя го обожаваше, но подозираше, че нещо не е както трябва, и това я измъчваше; тя копнееше Конън да я обича като дъщеря. Може би той се съмняваше, ала не знаеше истината.
Ситуацията бе наситена с драматизъм, ала колкото и да си блъсках главата над нея, нищо не можеше да бъде променено. Алис бе мъртва, а Алвиън и Конън — живи. Те трябваше да забравят миналото и да потърсят път един към друг, за да бъдат щастливи в бъдеще.
— О, скъпа! — въздъхна леля Клара. — Сякаш отново изживях всичко. Отегчих ли ви? — В гласа й се промъкна боязън. — Разказах ви толкова много неща, г-це. Надявам се, че ще запазите този разговор в тайна.
— Имайте ми доверие — успокоих я аз.
— Иначе нямаше да ви кажа нищо. Всичко това се случи толкова отдавна, но все пак ми олекна, като споделих терзанията си с вас. Понякога не спя по цели нощи и мисля ли, мисля. Може би Алис трябваше да се омъжи за Джефри. Сигурно и тя е решила така и затова е избягала с него. Каква печална участ! Дали това не е Божие наказание за греха им?
— Не — рязко отвърнах аз. — В този влак са загинали и много други хора, които не са тръгнали да напускат семействата си.
— Колко сте права! — засмя се леля Клара. — Знаех си, че сте разумна девойка. Нали не мислите, че съм дала погрешен съвет на племенницата си? Понякога си казвам, че ако не бях настоявала да се омъжи за Конън, тя нямаше да го стори. Изиграх съдбоносна роля в живота й и това ме мъчи.
— Не бива да се терзаете — казах аз. — Посъветвали сте я да извърши онова, което сте смятали, че е най-добро за нея. Освен това човек сам определя съдбата си, убедена съм в това.
— Така ме успокоихте, г-це Лий, много съм ви благодарна. Ще останете ли за чая?
— Много мило от ваша страна, но искам да се прибера, преди да се мръкне.
— Разбира се.
— През този сезон се стъмва рано.
— В такъв случай не бива да ви задържам повече. Г-це Лий, бих ви помолила да доведете Алвиън, щом се оправи.
— Обещавам ви.
— Вие също сте винаги добре дошла в моя дом.
— Благодаря ви за приятно прекараните часове.