Затворник по рождение
Шрифт:
— Май ще се поизръсите.
— Този път ще минем без теб, да ти е ясно — каза Бет.
— Кучката става, ама само докато си отвори устата — чу се глас откъм бара.
Бърни пак скочи, а двама от онези на бара го изгледаха предизвикателно.
— Пияни са — напомни Бет. — Просто не им обръщай внимание.
— Абе не знам — обади се друг. — Има моменти, когато много ми харесват отворените усти на кучките.
Върни грабна празната бутилка, но Дани с всичка сила го дръпна да седне.
— Тръгваме си — отсече
Дани се надигна, но Бърни продължи спокойно да допива шампанското си.
— Да се разкараме, преди да сме направили нещо, за което ще съжаляваме — подкани го Дани.
Най-после Бърни се изправи и неохотно последва приятеля си, но нито за миг не свали поглед от четиримата на бара. Бет с радост установи, че те са им обърнали гръб и оживено обсъждат нещо.
Но щом Дани отвори задната врата, един от тях се обърна и попита:
— Тръгваме, а? — Извади портфейла си и добави: — Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим.
— Що не се гръмнеш бе? — тутакси се извърна Бърни.
— Да излезем вън да се разберем.
— Ти само ми ела! Скапаняк! — предизвикателно подвикна Бърни, но Дани го избута навън, преди да е казал още нещо.
Бет бързо затръшна вратата зад тях и тръгна по тясната задна уличка. Дани сграбчи Бърни за лакътя, но преди да изминат и няколко метра, той се опита да се отскубне.
— Да се върнем и да ги размажем.
— Някой друг път — рече Дани категорично и продължи да го побутва напред.
Бет стигна до улицата и там срещна онзи, когото Бърни бе нарекъл скапаняк. Скрил едната си ръка зад гърба, той я изгледа похотливо и пак се облиза. В същия миг друг изскочи задъхан иззад ъгъла. Бет се обърна и видя, че брат й вече е заел разкрачена стойка, готов за юмручен бой.
— Да се върнем обратно — извика тя към Дани, но в следващия момент забеляза, че другите двама от компанията са им препречили пътя към задния вход на бара.
— Майната им — изруга Бърни. — Време е да дадем урок на тия копелдаци.
— Не, не — примоли се Бет, когато един от мъжете на уличката се втурна към тях.
— Ти поеми скапаняка — викна Бърни на Дани, — а аз — другите трима.
Бет с ужас видя как „скапанякът“ удари Дани в брадичката и той политна назад, но се съвзе достатъчно бързо, за да блокира следващия удар и изненадващо заби юмрук в стомаха на нападателя си. Онзи се свлече на коляно, но бързо се изправи и отново замахна към Дани.
Двамата край вратата очевидно не изпитваха голямо желание да се включат и Бет се надяваше всичко да приключи бързо. Брат й заби един ъперкът на другия, с което почти го нокаутира. Докато го чакаше да се изправи, Бърни извика:
— Би ли извикала такси, сестра ми? Това тук няма да трае дълго и най-добре да се измитаме.
Бет искаше първо се увери, че Дани се справя със Скапаняка. Онзи
Таксито спря точно когато мъжът, когото Бърни бе повалил, мина покрай нея клатушкайки се и изчезна в тъмното.
— Накъде, миличка? — попита шофьорът.
— Бейкън Роуд в Боу — отвърна Бет и отвори задната врата. — Трябва да изчакаме и двама приятели.
Шофьорът погледна в уличката и отбеляза:
— Не мисля, че ти трябва такси, момиче. Ако наистина са ти приятели, по-добре извикай линейка.
Книга първа
Процесът
1.
— Невинен.
Дани Картрайт усещаше как краката му треперят, както преди първия рунд на мачовете, които знаеше, че ще загуби.
Секретарят записа думите му относно обвинението и рече:
— Можете да седнете.
Дани се свлече на тясната скамейка и въздъхна с облекчение. Първият рунд беше приключил. Погледна към „рефера“, седнал в отсрещния край на залата на подобен на трон зелен кожен стол с висока облегалка. Върху дългата дъбова маса пред него бяха разпръснати папки с дела и бележник, отворен на празна страница.
Съдия Саквил изгледа Дани равнодушно, свали от носа си очилата с дебели като лупи стъкла и нареди:
— Да влязат заседателите.
Докато всички присъстващи очакваха дванадесетте мъже и жени, Дани се опитваше да попие всичко в зала номер четири на „Олд Бейли“. Погледна към двамата мъже, седнали в двата края на, както му обясниха, адвокатската скамейка. Младият му адвокат Алекс Редмейн му се усмихна приятелски, но по-възрастният в другия край, когото господин Редмейн винаги наричаше „прокурор“, не го удостои с никакво внимание.
Дани премести поглед към местата за публиката. Родителите му седяха на първия ред. Яките татуирани ръце на баща му бяха опрени на парапета, а главата на майка му през повечето време бе наведена, освен когато поглеждаше единствения си син.
Няколко месеца изминаха, докато делото „Короната срещу Даниъл Артър Картрайт“ стигне до „Олд Бейли“. На Дани му се струваше, че откакто се бе намесил законът, събитията се нижеха като на забавен кадър. Най-внезапно и без предупреждение вратата в другия край на залата се отвори и приставът се появи отново. Следваха го седмина мъже и пет жени, избрани да решат съдбата му. Настаниха се на определените им места — шестима на първия ред и шестима зад тях. Непознати, без нищо общо помежду, освен лотарията на подбора.