Затворник по рождение

Арчър Джефри

Алекс Редмейн му допадна още при първата им среща. Не само защото и той беше фен на „Уест Хам“, а защото въпреки изискания си акцент и оксфордската диплома никога не му говореше с пренебрежение.

Господин Мейкпийс му бе препоръчал да се признае за виновен в убийството, след като го бе изслушал и прочел обвинителния акт. Той бе уверен, че ще постигне споразумение с Короната, което да позволи на клиента му да се отърве само с шестгодишна присъда.

Дани отхвърли предложението.

Алекс Редмейн многократно кара Дани и годеницата му да се върнат

към случилото се, търсейки несъответствия в разказите им. Не откри такива и се съгласи да го защитава дори след като парите бяха привършили.

— Господин Крейг — започна Алекс Редмейн, без да подръпва перуката и реверите си, — сигурен съм, че е излишно да ви напомням, че все още сте под клетва, което е допълнителна отговорност за един адвокат.

— Внимавайте, господин Редмейн — прекъсна го съдията. — Не забравяйте, че обвиняем тук е вашият клиент, а не свидетелят.

— Не знам дали ще сте убеден в това, когато стигнете до окончателен извод, Ваша Светлост.

— Господин Редмейн — отвърна рязко съдията, — не е необходимо да ми напомняте каква е ролята ми в тази зала. Вашата работа е да разпитвате свидетелите, а моята — да спазвам буквата на закона. И нека да оставим заседателите да решат каква да бъде присъдата.

— С позволението на Негова Светлост — каза Редмейн, обръщайки се към свидетеля, — по кое време вие и приятелите ви отидохте в „Дънлоп Армс“ онази вечер?

— Не си спомням точния час — отговори Крейг.

— Нека тогава да се опитам да опресня паметта ви. Седем часа? Седем и половина? Осем?

— Смятам, че беше някъде към осем.

— Значи сте пили вече три часа, когато са се появили клиентът ми, неговата годеница и най-близкият му приятел?

— Както вече казах пред този съд, не си спомням тяхното пристигане.

— Точно така — потвърди Редмейн, имитирайки Пиърсън. — Колко питиета обърнахте преди, да речем, единайсет?

— Нямам представа. Празнувахме трийсетия рожден ден на Джералд и никой не ги броеше.

— Е, след като установихме, че сте пили повече от три часа, да речем, че бутилките са били шест. Или седем? Дори осем?

— Най-много пет. Което не е кой знае какво за четирима души.

— Принципно бих се съгласил с вас, ако един от вашите приятели не беше отбелязал в писмените си показания, че е пил само диетична кола, а друг — чаша-две, защото бил с колата.

— Но на мен не ми се налагаше да карам, защото живея само на сто метра от „Дънлоп Армс“.

— Само на сто? — попита Редмейн и след като Крейг не отговори, продължи: — Казахте пред съда, че не сте забелязали други клиенти в бара, преди да чуете повишени гласове.

— Точно така.

— И тогава сте чули обвиняемия да казва: „Да излезем вън да се разберем“?

— Именно.

— А не е ли истина, че именно вие, господин Крейг, сте предизвикали разпрата с непростимите си подмятания към клиента ми? — Той погледна записките си. — „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим.“ — Редмейн чакаше отговор, но Крейг мълчеше. — Да смятам ли липсата на отговор за потвърждение?

— Нищо

подобно, господин Редмейн. Просто не смятам, че въпросът ви заслужава отговор — надменно отвърна Крейг.

— Аз пък смятам, че заслужава, господин Крейг, защото съм убеден, че след като господин Уилсън ви е казал: „Що не се гръмнеш бе?“, именно вие сте му казали: „Да излезем вън да се разберем“.

— Мисля, че такъв израз отива много повече на клиента ви — отвърна Крейг.

— Или на подпийнал човек, който се перчи на приятелите си пред хубава жена?

— Налага се отново да ви напомня, господин Редмейн — намеси се съдията, — че клиентът ви е подсъдимият в това дело, а не господин Крейг.

Редмейн се поклони леко, но когато вдигна поглед забеляза, че заседателите попиват всяка негова дума.

— Господин Крейг — продължи той, — допускам, че сте излезли през главния вход и сте изтичали в задната уличка, за да се сбиете.

— Излязох на задната уличка едва когато чух писъка.

— Тогава ли взехте ножа от бара?

— Не съм правил такова нещо — рязко отговори Крейг. — Вашият клиент грабна ножа, преди да излезе навън, както вече ясно посочих в показанията си.

— Става дума за показанията, внимателно изготвени в нощта, когато не сте могли да заспите, нали? — попита Редмейн.

Крейг не отговори.

— Може би това отново е въпрос, който не заслужава отговор? — предположи Редмейн. — Някой от приятелите ви последва ли ви към задната улица?

— Не, никой.

— Значи те не са видели сбиването ви с господин Картрайт?

— Не биха могли, защото не е имало такова сбиване.

— Бяхте ли носител на Наградата по бокс в Кеймбридж?

— Да — с известно колебание отговори Крейг.

— И докато бяхте студент, бяхте временно изключен за…

— Какво отношение има това? — настоятелно попита съдия Саквил.

— Ще се радвам да оставя това решение на заседателите, Ваша Светлост — отговори Редмейн и обръщайки се към Крейг, продължи: — Били ли сте временно изключен от Кеймбридж след пиянска разпра с местни младежи, които по-късно сте описали пред магистратите като „банда хулигани“?

— Това беше преди години, когато бях още студент.

— И години по-късно, в нощта на осемнадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и девета, отново се заяждахте с друга „банда хулигани“, прибягвайки до употребата на нож, който сте взели от бара?

— Както вече ви казах, не съм аз този, който взе ножа, но бях свидетел на това как вашият клиент наръга господин Уилсън в гърдите.

— И след това се върнахте в бара?

— Да, веднага позвъних на телефона за спешни случаи.

— Нека да се опитаме да бъдем малко по-точни, господин Крейг. Вие всъщност не сте се обадили на телефона за спешни случаи, а първо сте звъннали на мобилния на инспектор Фулър.

— Вярно е, Редмейн, но изглежда, забравяте, че докладвах за престъпление и много добре знаех, че Фулър ще съобщи на службата за спешни случаи. Линейката, ако си спомняте, пристигна преди инспектора.