Анна в рокля от кръв
Шрифт:
Кармел застава до мен, а аз продължавам да се взирам към входната врата. Камата виси на рамото ми. После ще я сложа в джоба си. Кармел подушва торбичката с билки на врата си.
– Мирише на желирани бонбони – казва тя и подушва и моята, за да се увери, че са еднакви.
– Женско биле – казва Томас зад нас, – много умно от страна на майка ти. Нямаше го в инструкциите, но малко късмет винаги е от полза.
Кармел се усмихва към него в светлината на луната.
– Откъде си научил всичко това?
– От дядо – отговаря гордо той и подава една свещ.
Дава
– Готови ли сте? – пита той.
Поглеждам луната. Тя е ярка и студена, но все още ми изглежда пълна. Според календара трябва вече да намалява, а на хората им се плаща, за да правят календари, така че май ще им се доверя. Значи ще сме готови.
Кръгът от камъни е само на около пет метра от къщата. Заемам мястото си на запад и всеки се насочва към своето. Томас се опитва да държи кристалната купа в една ръка, докато с другата стиска свещта. Виждам бутилка минерална вода да стърчи от джоба му.
– Защо не дадеш кокошите крака на Кармел – предлагам аз.
Той се опитва да ги задържи между кутрето и безименния си пръст. Кармел протяга ръка с ентусиазъм, донякъде престорен. Но все пак далеч не е такава кифла, за каквато я помислих в началото.
– Усещате ли? – пита Томас и погледът му светва.
– Кое?
– Потоците от енергия.
Уил се оглежда скептично.
– Всичко, което усещам, е студ – казва сухо той.
– Палете свещите, от изток и после обратно на часовниковата стрелка.
Четири малки пламъчета осветяват лицата ни и разкриват изражения, едновременно учудени, изплашени и леко глуповати. Само Томас е невъзмутим. Той вече се е пренесъл някъде другаде. Очите му са затворени и когато проговаря, гласът му е с една октава по-нисък от обикновеното. Усещам, че Кармел се страхува, но не казва нищо.
– Започваме заклинанието – дава команда Томас.
Всички започваме да го изговаряме напевно. Трудно е за вярване, но никой не бърка текста. Думите са на латински и се повтарят отново и отново. Звучат нелепо в устите ни, но колкото повече време минава, толкова по-сериозно става усещането. Дори Уил започва да се вживява.
– Не спирайте – казва Томас и отваря очи. – Движете се към къщата. Не нарушавайте кръга.
Когато тръгваме заедно, усещам силата на заклинанието. Чувствам как и четиримата вървим, а краката ни, ходилата ни, са свързани с невидим конец. Пламъчетата на свещите стърчат право нагоре, без да трепват, силни като лагерен огън. Не мога да повярвам, че Томас прави всичко това – дребничкият, смотаничък Томас, който е крил цялата тази сила под избелялото си яке. Носим се по стълбичките нагоре и преди да се усетим, вече сме пред вратата .
Вратата се отваря. Анна ни гледа от прага.
– Дошли сте да го направите – казва тъжно тя. – Така и трябва.
Тя поглежда другите трима.
– Знаеш какво ще се случи, когато те влязат вътре – предупреждава ме тя. – Не мога да го контролирам.
Ще ми се да кажа, че всичко ще бъде наред. Ще ми се да я помоля да опита. Но не мога да спра да повтарям заклинанието.
– Той казва, че всичко ще
За пръв път съм благодарен, че Томас има способността да чува мислите ми. Анна поглежда него, после мен и после пак него. Отмества се безмълвно от вратата. Аз прекрачвам прага първи.
Знам, че и другите са влезли, не само защото се движим като един, а и защото Анна започва да се променя. Изпъкнали вени прорязват ръцете и шията и се настаняват на лицето . Косата става сплъстена и лъщящо черна. Тъмна слуз запълва очите . Бялата рокля се напоява с яркочервена кръв, светлината на луната се отразява в материята, все едно е пластмаса. Кръвта се стича по крака и капе на пода.
Зад мен кръгът не забавя ход. Гордея се с тях; може пък и да стават за ловци на духове в крайна сметка.
Ръцете на Анна са свити в юмруци, стиснати толкова силно, че черна кръв започва да се процежда между пръстите. Тя прави каквото каза Томас. Опитва се да го контролира, да озапти желанието си да съдере кожата по гърлата им, да откъсне ръцете от телата им. Повеждам кръга напред и тя стиска очи. Краката ни се движат по-бързо. Кармел и аз се завъртаме с лице един към друг. Кръгът се отваря, за да пропусне Анна в средата. За момент Кармел е закрита от погледа ми. Всичко, което виждам, е кървящото тяло на Анна. Тя влиза вътре и кръгът отново се затваря. Точно навреме. Явно едва се е контролирала и сега очите и устата се разширяват и тя издава оглушителен вик. Започва да дере въздуха с извити пръсти и усещам, че Уил леко отстъпва, но Кармел реагира бързо и слага кокошите крака на пода, там, където Анна се рее. Призракът се усмирява, спира да се движи, но ни гледа с омраза, докато се върти към всеки от нас.
– Кръгът е оформен – казва Томас. – Тя е под контрол.
Той коленичи и ние го следваме. Странно е това усещане, че краката ни се движат като един. Томас слага сребърната купа на пода и развива капачката на минералната вода.
– Това ще свърши идеална работа – уверява ни той. – Чиста е и е добър проводник. Светената вода... си пада малко снобария.
Водата се изсипва в купата с мелодично звънтене и изчакваме, докато повърхността застине.
– Кас – казва Томас.
Поглеждам го. Стряскам се, когато осъзнавам, че не го е казал на глас.
– Кръгът ни свързва. Сега можем да си говорим само с мисли. Кажи ми какво трябва да знаеш. Какво искаш да видиш.
Всичко това е твърде, твърде странно. Заклинанието е силно – усещам съзнанието си ясно, а същевременно главата ми е празна като балон. Но се чувствам стабилен. Чувствам се в безопасност.
„Покажи ми какво се е случило с Анна“ – мисля си внимателно. „Как е била убита, какво дава тази сила?“
Томас отново затваря очи и Анна започва да трепери, сякаш има треска. Главата на Томас клюмва. За момент решавам, че е припаднал и че сме го загазили, но после осъзнавам, че просто се взира във водата в купата.