Армагедони (Антология)
Шрифт:
И номерът не минава.
Твърде отдавна беше. Прекадено дълго съм с Шон. Джак пък ме накара да се чувствам излишно сигурна. Не мога да намеря онова каменно място.
Джаки ще остане да преспи при приятелка. Седя в тъмното, без да светвам лампите, колата е в гаража. Шон не се прибира, Джак също. Към два часа сутринта доста хора в тъмни дрехи минават по ливадата отзад и тихичко влизат в съседната къща на Дан и Сиси Мур, понесли големи пакети, увити в черно зебло.
Джак се дотътря вкъщи към шест и половина. Сам. Лицето му направо
— Не можах да го намеря, Бети. Търсих навсякъде.
— Благодаря ти — казвам и той кима.
Приема благодарността ми. Защото направи това заради мен, а не заради Шон. И не заради себе си като пастрок на Шон. Потискам внезапния си гняв и го подканям:
— Най-добре иди да си отспиш.
— Ъхъ.
Той влиза по тесния коридор в нашата спалня. След три минути захърква.
Пускам колата по инерция, за да изляза от алеята. Прозорецът на спалнята ни е към улицата. Пердетата не помръдват.
Западният крайбрежен път е пуст, ако не броим няколко камиона с дълги ремаркета. Пресичам реката по междущатската магистрала и се връщам на изток. След пет километра, когато съм насред стопанствата, вонята на изгорена плът нахлува в колата.
Крави близо до оградата на пасището. Спирам и излизам от колата. Петнайсет-шестнайсет, холщайнска порода. Провесвам се над оградата и виждам дупките от куршуми в главите им. Някой ги е събрал накуп, гръмнал ги е една по една и небрежно е подпалил огън със сложени между тях хубаво нарязани дърва. Огънят бе угаснал, изглежда, не са искали да гори дълго. Само колкото да привлече вниманието, което засега не беше станало.
Никога не съм чувала кравите да прихващат човешки болести. Защо са ги изпозастреляли?
Връщам се в колата и продължавам към Емертънската мемориална.
В тази част от града се е спуснала мъртвешка тишина. Неподвижна трева по полянките в двор след двор. На стъпалата пред една голяма скъпа къща са се натрупали стари вестници, десетина-дванайсет броя. Няма деца, чакащи училищния автобус, от алеите пред къщите не излизат коли с хора, тръгнали за работа. Между автомобилите на паркинга до болницата зеят огромни празни пространства. В последния момент и аз отминавам паркинга, за да спра отсреща на нечия празна алея под няколко дръвчета.
Никой не седи зад информационното гише. Павилиончето е заключено. Никой не ме заговаря, докато чета указателя на стената във фоайето, макар че две фигури с дълги престилки и маски на лицата забързано се изнизват край мен. „Медицински директор д-р Рандолф Сатлър“. Третият етаж в източното крило. Асансьорът също е празен.
Спира на втория етаж. Когато вратата се отваря, в коридора стои застаряващ фермер с работни дрехи и ботуши, а очите му са червени и подути като от плач. Срещу асансьорите има прозорци с тъмни стъкла и в тях виждам отражението на гърба му. Тресе се. Дочувам глас отнякъде:
— Сестра, ох, сестра, божичко…
В коридора е зарязана количка, тялото на нея е покрито до шията. Мъжът с работните дрехи ме поглежда и вдига двете си ръце, за да отпъди асансьора, сякаш е зъл дух. Отстъпва заднешком. Вратата се затваря.
Стискам парапета в кабината на асансьора.
Третият етаж изглежда опустял. Ярки стрелки упътват по коридорите — жълта за „Патология“ и „Лабораторни изследвания“, зелена за „Респираторна терапия“, червена за „Поддръжка“. Следвам жълтата стрелка.
Отвежда ме в празна ниша с кресла, по пода се въргалят захвърлени списания. И три затворени врати в къс коридор, малко по-голям от нишата.
Избирам си най-далечната и тропам по нея. Не продумвам, просто барабаня равномерно с юмрука си. След минута подхващам втората. Обажда се глас:
— Кой е?
Познавам гласа дори през затворената врата. Дори след седемнайсет години. И изкрещявам:
— Полиция! Отворете!
Той се подчинява. В мига, когато вратата се открехва, бутам я с все сила и се намъквам в лабораторията.
— Елизабет?!
Натежал, остарял, но си е същият. Тъмна коса, сини очи… Виждам това лице всеки ден на вечеря. Гледала съм го на футболни мачове, в училищни театрални постановки, надвесено над играчките. Доктор Сатлър май се е втресъл от появата ми повече, отколкото очаквах — лицето му белее, на челото му избива пот.
— Здрасти, Ранди.
— Елизабет, не можеш да влизаш тук. Трябва да си тръгнеш…
— Заради стафилокока ли? Да не мислиш, че ми пука? Нали съм в болница, Ранди? Тук държите ендозина. Тук е безопасно. Освен ако взривят тая дупка, докато съм вътре.
Той гледа втренчено лявата ми ръка, която още не е пуснала дръжката на вратата. После се вторачва в оръжието, което държа с дясната. „Смит & Уесън“ на седемнайсет години и през пет от тях не беше почистван и смазван, скрит под пода на гаража в къщата на леля ми. Но още е годен за стрелба.
— Няма да те гръмна, Ранди. Хич не ме интересува дали си жив или мъртъв. Но ти ще ми помогнеш. Не мога да намеря сина си… — „Твоя син!“ — … а Силвия Годард ми каза, че се е забъркал с групата, която взриви моста. Крие се някъде с тях, може би уплашен до побъркване. Ти познаваш всички в града, влиятелните хора, затова ще се обадиш по оня телефон и ще научиш къде е Шон.
— И без това щях да го направя — уверява ме Ранди и вече изглежда какъвто го помня — нетърпелив и самоуверен. Но не съвсем. По бледото му лице все още избива пот. — Елизабет, махни тази глупава играчка.
— Няма.
— Ох, да му се…
Обръща ми гръб и набира номер.
— Кам? Ранди Сатлър се обажда. Би ли могъл… не, не е за това… Не. Още не.
Камерън Уит. Кметът. А синът му е шеф на петте ченгета в Емертън.
— Направи ми услуга. Едно хлапе се е запиляло… Знам, Кам. Не е необходимо да ми втълпяваш за вредата от бавенето… Но може би вече си чувал за момчето. Шон Бейкър.