Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

Магазинът беше сред седемнадесетте обявени за разрушаване сгради, някои от които бяха предложени на градската управа — в замяна на данъчни облекчения — за тренировки на пожарникарите.

На лейтенант Фил Шосвиц всичко това беше причинило киселини в стомаха и пристъпи на ярост. Още в мига, когато Болд беше предложил операцията, лейтенантът отказа, настоявайки, че сержантът трябва да получи потвърждение за личността на притежателя на склада. Това спречкване се случи в два и двадесет рано сутринта, след което Болд, следвайки указанията на притежателя на складовата база, влезе в офиса на „Складирай тек“, блокира електронната защита и получи потвърждение, не само че Джони Бабкок — или Гарман — е клиент, но и наемател на склад номер триста и единадесет, същия този склад, от вътрешността

на който бяха видели да се процежда светлина и бяха чули говора, приличен на съскане. В същия този склад беше станало тъмно в един и петнадесет, но вратата не се беше отворила и никой не беше излизал от него. В тази част на нощта седем чифта очи и видеокамера, разработена за денонощно следене с инфрачервени лъчи, наблюдаваха участък номер три, както беше търговското наименование на тази редица със складове.

Болд нито за миг не се беше почувствал изморен. Даже напротив, налагаше се сам себе си да усмирява, да намалява скоростта и енергичността си в няколко случая, за да бъде добре разбран. Близо стотината участници в получилата и название операция „Ад“ бяха като оркестранти, дирижирани от неговата палка. Нийл Бейън и Сидни Фидлър бяха първи цигулки, тъй като само Бейън и Фидлър проумяваха мероприятието от гледна точка и на пожарникарската, и на полицейската работа. Шосвиц, Бейън, Фидлър, двама от инспекторите към експертната група, един от специализираното звено по палежите към ФБР на име Байрънт, трима специални агенти на ФБР, двама диспечери — на сцената на заседателната зала в регионална дирекция на ФБР — Сиатъл, чиито комуникационни възможности правеха всичко друго да изглежда като джудже пред великан. Десетки радиостанции и мобифони бяха прикачени към централния диспечерски пункт, чиято координация осигуряваше сформирания екип.

Къщата на Сантори беше поставена под пълно наблюдение. Част от спасителния отряд беше получила нареждане да залови Гарман, при положение че той не се хванеше на уловката със запаления магазин. След като подсигуриха всичко нужно за тази така наречена финална точка на операцията, от полицията наблегнаха на осигуряване на пълно покритие на маршрута на Гарман. Към шест часа сутринта вече имаше полицаи и федерални агенти в ролята на телефонни техници, обикновени минувачи, строителни работници, боклукчии, членове на групи за топографски замервания, разносвачи на най-различни по вид стоки и редица други работници, чиито занимания протичаха основно на открито. Всяка по-голяма пресечка в отсечката между шосето, водещо към летището, и къщата на Сантори беше дала убежище на групи въоръжени полицаи или агенти. Така операцията като че пресъздаде виртуалната реалност на видеоигрите с Джони Гарман в ролята на основната мишена на ударите.

В осем часа офисът на „Складирай тук“ беше отключен от специален агент на ФБР, който зае място зад бюрото и се залови за работа така, сякаш се беше занимавал с това години наред. В осем и дванадесет дойде и първото съобщение за раздвижване в склад номер триста и единадесет, потвърдено от трима независими наблюдатели, препредадено на Болд чрез слуховото апаратче в ухото му. В осем и петнадесет започна да вали ситен дъжд и Лу Болд го възприе като лоша поличба.

Да караш тази сутрин по шосето, водещо към летището, не беше по-различно, отколкото в друг ден, като се изключат, разбира се, няколкото отклонения. Но в Сиатъл, като във всеки главен град, строително-ремонтните работи по пътищата бяха неотменна част от градския живот; пътнотранспортните произшествия бяха до голяма степен предизвикани от или пък бяха основна причина за сутрешните задръствания. Подходът от северна страна към центъра на града беше нещо по-различно отколкото друг ден обаче: сега движението беше организирано на принципа тъкмо си се засилил и трябва да спреш.

Бял микробус с табели на щат Невада излезе от склад номер триста и единадесет и спря. Мъж с обезобразено лице, нахлупил качулка и стегнал връзките й високо над брадичката си, с тъмни очила, беше видян да слиза от микробуса и да затваря и заключва вратата на

гаража склад. Тази възможност — която някои възприеха като подходящия случай — беше начаса подложена на обсъждане от страна на участниците, като се очертаха и противоположни мнения. В края на краищата се реши, че той се намира твърде близко и до лабораторията си, и до микробуса си, за да се предприема каквото и да било още сега. Беше направено и предложение за стрелба по Гарман от пушка с оптически мерник, но след като се отчете, че животът на момчето все още е изложен на опасност, се отхвърли и тази възможност. Заподозреният зае отново мястото си зад кормилото и подкара микробуса към автоматично задействащата се порта на складовото пространство, присъединявайки се към едва пълзящия трафик, забавен заради поредицата отклонения, първото от които отстоеше на километър от „Складирай тук“.

— Тук Птицата — разнесе се глас в ухото на Болд. Хеликоптерът принадлежеше на радио „КИНГ“ и се използваше за наблюдение на пътищата. В същия този ден го бяха включили към екипа за наблюдение. — При оглед на вътрешността на микробуса през предното стъкло не забелязах наличието на заложник. Съдържанието на задната част не изглежда никак обещаващо. Виждат се два двесталитрови варела, всякакви кашони и най-различни други приспособления. И там не се вижда човек.

„Двесталитрови варели“, помисли си Болд. Достатъчно, за да сравниш със земята хотел или цяла търговска улица. Или Гарман беше прибрал всичко, или се готвеше за грандиозен удар. Моментно смущение в радиовръзката прекъсна рапорта на Птицата. Превозните средства пъплеха по шосето, местоположението на Гарман се докладваше на всеки петнадесет до тридесет секунди.

В къщата на Сантори Мартинели се приготвяше да я напусне, ако се стигнеше до това.

Край изоставения магазин бяха спрели три пожарни коли със стълби и две коли с водни помпи, трепкащите светлини бяха задействани, маркучите развити и пожарникарите готови за действие. Към тези приготовления се пристъпи едва след като заложеният в магазина взривен механизъм беше проверен веднъж и след това още веднъж.

Лу Болд копаеше с кирка в калта край пустия паркинг пред изоставения магазин. С него имаше още трима мъже, в това число и детектив Джон Ла Моя — и те бяха под прикритието на строителни работници, но действаха с лопати. Болд не разбираше защо все на него в такива случаи му се падаше да размахва кирка.

— Копайте — изсъска Болд. — Той е на километър оттук и приближава.

Ла Моя натисна лопатата с крак и започна да обръща калната земя. Ръцете на Болд върху дръжката на кирката бяха влажни, но това не се дължеше на дъжда. Беше пъхнал оръжието си в десния джоб на работническия комбинезон, за да му е подръка, ако се наложи.

— Хей — обади се Ла Моя, усетил как всички се напрегнаха. — Ама ние сме голяма работа. Ако оплетем конците, винаги можем да си намерим работа като копачи.

— Гробари? — предложи един от другите.

Останалите трима като по команда го изгледаха с упрек.

— Съжалявам.

73.

След като микробусът прекрачи мислената граница от един километър разстояние от „Складирай тук“, двама членове на сапьорската група на полицейското управление — Сиатъл, придружени от полицая от отдел „Техническо обслужване“ Дани Коч и психоложката Дафни Матюс, се запътиха към склад номер триста и единадесет.

Коч моментално пусна в ход фиброоптичната камера, непосредствено до него застана Дафи. Тъничкият черен кабел изчезна в пролуката под долния ръб на вратата на склада, нижейки се все по-навътре и по-навътре. Първите кадри бяха обнадеждаващи.

Дафи направо се прилепи за Дани Коч, за да си осигури по-добра видимост към мъничкото екранче на камерата. Тя шумно въздъхна и се разплака, щом видя Бен, свит на кълбо в ъгъла и овързан с въже. Нямаше подготвен капан за неканени посетители и Дафи се зачуди защо Бен не беше извикал досега. Екранчето беше твърде миниатюрно, за да може да се видят и очите му.

„Нека да е жив“, примоли се тя.

Вътре нямаше абсолютно нищо — освен една тръба от PVC, два сгъваеми стола и няколко кашона.