Блондинка от Маями

Ливайн Пол

— Откъде да знае Чарли — подметнах аз с тарикатски тон. — Досега не е имал жив пациент.

— Джейкъб Ласитър! — кипна окончателно баба. — Тая цапната уста не си я наследил от моята рода.

— Да, госпожо. От тях съм наследил почтената жилка, благодарение на която крият данъци, варят нелегално уиски и се женят за братовчедки.

— Чашата преля! Още една дума и грабвам точилката!

Оттеглих се от кухнята заедно с Криси. Петнайсет минути по-късно тя спеше на дивана в хола, завита до брадичката със старо плетено

одеяло. Аз клечах до стената, точно под въздушната снимка на опустошенията след урагана Андрю през 1992 година. Кип се беше чучнал на вехтата кожена табуретка. Чарли Ригс крачеше напред-назад край дивана и пускаше от лулата си облаци дим със сладък вишнев аромат.

— Много е хубава, вуйчо Джейк — каза Кип. — Като Ел Макферсън в „Сирени“.

— Тая пък глупотевина какво означава? — попита баба, идвайки откъм кухнята с нарязан кокосов кейк.

— Сирените пеели песни, с които подмамвали древните моряци да загинат върху скалите — обясних аз.

— Досущ като онез жени, дето вечно ти се лепят на врата — каза баба. — Първо оная Джина Флорио с богатия мъж. После английската психарка, дето беше по-смахната от пациентите си. И оная перкурорка Баросо.

— Казва се прокурорка, бабо. Беше помощничка на щатския прокурор.

— Все тая. Сирени са всичките.

— Можем да запушим ушите на Джейк с восък — предложи Чарли Ригс.

Баба го стрелна с поглед.

— Одисей наредил на своите хора да си запушат ушите с восък, и да не чуват песента на сирените — обясни той.

— И очите е трябвало да им завърже — рече баба. — Много внимавай, Джейк. Почнеш ли да се грижиш за някое птиче със строшено крилце, непременно си докарваш беля с главно Б.

— Б като басейн — обади се Кип.

— Вярно — каза Чарли Ригс. — Ubi mel ubi apes. Където има мед, има и пчели.

— Ей, хора, викнах ви да помогнете, а не да ме плюете — рекох аз.

— Ще поръчам да й направят кръвна картина — каза Чарли, гледайки спящата Криси. — Може да излезе нещо съвсем просто, например хипогликемия, и тогава баба ти ще се окаже права. Една балансирана диета би помогнала. Но за всеки случай поръчай и една проба за наркотици.

— Защо?

— Просто така. Мене слушай, направи го.

— Добре, добре. Защо всички сте се заяли с мен?

— Защото те обичаме, вуйчо Джейк — каза Кип.

— А, стана ми по-добро. Дай сега да те прегърна.

Кип пристъпи напред и се метна в прегръдката ми. Беше длъгнест и кльощав. Вдишах го нависоко, за да ме прегърне и с краката.

— И аз ви обичам.

Чарли се изкашля недоволно пред този изблик на емоции и каза:

— Вече взех болничните документи и поговорих с лекарите и сестрите.

— Е?

— Нищо особено. Хари Бърнхард е бил включен на електрокардиограф. Върху записа ясно се вижда вентрикуларна фибрилация. Прилича на земетресение от девета стенен по Рихтер. Няма ни най-малко съмнение относно причината за смъртта.

Нарушаване на сърдечната дейност.

— Може би трябва да викнем кардиолог — казах аз.

— Викни, ако искаш. Проверих всичко в протокола за аутопсията. Сърцето на Хари Бърнхард било меко и отпуснато, с тегло четиристотин и пет грама. Под микроскопа се вижда раздалечаване на миокардиалните мускулни влакна. Затлъстелият му черен дроб тежал три хиляди сто двайсет и пет грама, което подсказва прекомерна употреба на алкохол. Имал четири цяло и пет десети на сто въглероден двуокис в хемоглобина, както може да се очаква у закоравял пушач.

— Ако се беше грижил за здравето си, щеше да оживее този негодник — казах аз. — Можеше да оцелее след раните.

— Стига си хленчил — прекъсна ме Чарли. — Причината за смъртта може да е сърдечен удар, но сърдечният удар е предизвикан от изстрелите на твоята клиентка.

— Разкажи ми подробно.

— Кое?

— За последните мигове на Хари. Знаел ли е, че умира? Или е бил в безсъзнание?

— Започне ли фибрилации, сърдечният мускул блокира и не изпомпва кръв. Почти веднага настъпва мозъчна недостатъчност. Да речем десет секунди до загуба на съзнанието.

— Достатъчно, за да каже нещо — подхвърлих аз.

— Като Мел Гибсън в „Смело сърце“, преди му отсекат главата — обади се Кип.

Всички го изгледахме въпросително.

— Сво-бо-да! — викна той толкова силно, че Криси се размърда на дивана.

— Ами после? — попитах аз.

Чарли сви рамене.

— Сърдечният монитор почва да дрънчи като ротативка, ударила джакпота. Спешният екип дотичва за секунди. Опитват да го съживят. Той се мята в агония, може би пъшка или повръща. Всички усилия остават без резултат.

— Казал ли е нещо на лекарите?

— Нито дума. Разпитах ги. Просто се мъчел да диша и умирал пред очите им.

Представих си сцената. Хари лежи мъртъв в спешното отделение. Криси е на път към затвора, а аз се прибирам у дома, отнасяйки върху дрехите си аромата на нейния парфюм.

— Защо е стреляла по баща си? — попита невинно Кип.

Ние с Чарли се спогледахме. Как да го обясниш на дете?

— Преди години, когато Криси била малка, горе-долу колкото теб, баща й…

Млъкнах и се помъчих да подбера подходящи думи.

— Изнасилил ли я е? — изпревари ме Кип както обикновено.

— Да. Тя така казва.

— Ами тогава защо е чакала толкова години?

Ха върни обяснявай на дете. Или на съдебен заседател.

— Забравила е — казах аз и усетих колко глупаво звучи.

— Забравила?

— По-точно казано, изтласкала е спомена настрани, за да не го вижда. А после споменът се завърнал.

Кип ме изгледа скептично.

— С това ли ще я оправдаваш? Забравила нещо ужасно, а след години си го спомнила и затова убила баща си.