Част от секундата
Шрифт:
— И с виновен агент от тайните служби — допълни Кинг.
Джорст пак седна.
— Аз… просто не вярвам. Какви нови данни? — попита предпазливо той.
— Не можем да ви кажем в момента — отвърна Кинг. — Но нямаше да дойдем чак дотук, ако не вярвахме, че си струва да проверим.
Джорст извади кърпичка и избърса лицето си.
— Е, и по-странни неща са ставали. Така де, вижте например Кейт Рамзи.
— Какво е станало с Кейт? — бързо попита Мишел.
— Тя учеше тук, в „Атикъс“. Аз й преподавах. Кой би очаквал,
— Къде е сега? — попита Кинг.
— В Ричмънд. Аспирантка е във Вирджинския университет, факултет „Публична администрация“. Отличен факултет. Аз лично й написах препоръка.
— Как смятате, тя мразеше ли баща си заради онова, което е сторил?
Джорст се замисли, преди да отговори.
— Тя обичаше баща си. И все пак може да го е мразила в смисъл, че си е тръгнал и я е напуснал, поставяйки политическите си убеждения над обичта към нея. Не съм психиатър, просто изказвам предположение. Но нали знаете, крушата не пада далеч от дървото.
— Какво намеквате? — попита Мишел.
— Ходи на митинги, пише писма, подава заявления до държавни служители и граждански организации, публикува статии в алтернативни издания. Също като баща си.
— Значи може да го е мразила, че я е изоставил, но сега върви по неговия път?
— Така изглежда.
— А отношенията с майка й? — попита Кинг.
— Доста добри. Макар че може би я упреква донякъде за станалото.
— Че не е била до съпруга си? — попита Кинг. — Че ако са били заедно, нямало да се стигне дотам?
— Да.
— Не сте ли се срещали с Реджина Рамзи след смъртта на съпруга й? — попита Мишел.
— Не — бързо отговори Джорст, после се поколеба. — Естествено, виждали сме се на погребението и още няколко пъти, докато Кейт учеше тук.
— Помните ли каква беше причината за смъртта й?
— Свръхдоза.
— Тя не се ли омъжи повторно? — попита Кинг.
Джорст леко пребледня.
— Не. — Той се окопити и забеляза любопитните им погледи. — Извинявайте, разговорът е много болезнен за мен. Те бяха мои близки приятели.
Кинг отново огледа лицата на хората от снимката. Кейт Рамзи изглеждаше около десетгодишна. Имаше умно, изпълнено с обич лице. Стоеше между родителите си и стискаше ръцете им. Мило, любещо семейство. Поне на пръв поглед.
Той върна снимката.
— Случайно да се сещате за още нещо?
— Нищо не ми идва наум.
Мишел подаде на Джорст визитна картичка с телефонните си номера.
— За всеки случай, ако си спомните някоя подробност — обясни тя.
Джорст погледна картичката.
— Ако е вярно твърдението ви, че е имало друг убиец, какво точно би трябвало да извърши? Да чака като резерва в случай, че Арнолд се провали?
— Или — каза Кинг — може би през онзи ден е трябвало да умре още някой.
35
Когато
— Мисля, че ти дължа вечеря и бутилка хубаво вино — обясни той, — след като те влачих къде ли не.
— Е, беше по-забавно, отколкото да стоя на входа с пистолет, докато някой политик се моли за гласове.
— Браво, напредваш.
Изведнъж Кинг се втренчи през прозореца. Явно му бе хрумнало нещо.
— Хей, това изражение ми е познато. Какво ти минава през главата? — попита Мишел.
— Помниш ли, Джорст все повтаряше, че колежът извадил голям късмет, като привлякъл преподавател от ранга на Рамзи, че учени от Бъркли и национални експерти рядко благоволявали да обърнат внимание на колежи като „Атикъс“?
— Да, и какво?
— Видях в кабинета дипломите на Джорст. Учил е на свестни места, но не от най-реномираните. А предполагам, че и останалите професори не са били звезди като Рамзи и може би затова са се притеснявали от него.
Мишел кимна замислено.
— И тъй, защо един блестящ ум с докторат от Бъркли и национален експерт в крайна сметка става преподавател в място като „Атикъс“?
Кинг я погледна.
— Именно. Ако трябваше да предполагам, бих казал, че Рамзи е имал тайни, които е държал да останат неразкрити. Може би от времето на протести. Може би затова го е напуснала и жена му.
— Но това не би ли излязло наяве след убийството на Ритър? Трябва да са проверили под лупа цялото му минало.
— Може и да не са разбрали, ако е било добре прикрито. Става дума за период много преди убийството. А шейсетте години бяха смахнати времена.
Докато лъкатушеха из магазина и избираха продукти за вечеря, Мишел забеляза, че клиентите зяпат Кинг и си шушукат. На касата Кинг потупа по рамото един мъж, който усилено се преструваше, че не го забелязва.
— Как я караш, Чарлс?
Човекът се обърна и пребледня.
— А, Шон. Благодаря, добре съм. А ти? Искам да кажа…
Той млъкна, смутен от собствения си въпрос, но Шон продължи да се усмихва.
— Зле, Чарлс, направо зле. Но несъмнено мога да разчитам на теб, нали? Помниш ли как преди няколко години те отървах от оная гадна история с данъците?
— Какво… аз… о, Марта ме чака отвън. Довиждане.
Чарлс бързо изтича от магазина и скочи в микробус мерцедес, каран от миловидна жена с побеляла коса, която зяпна от изумление, когато съпругът й взе да разправя какво е станало. След миг колата потегли с пълна скорост. Докато излизаха с покупките, Мишел каза: