Част от секундата

Балдачи Дейвид

— Но той би трябвало да знае, че Ритър нямаше шанс да спечели.

— Не беше там работата. Имаше и друго, далеч не тъй очевидно — задкулисните пазарлъци. Ритър бе достигнал критични стойности в изследванията на общественото мнение и това почваше силно да изнервя както републиканците, така и демократите. Той с лекота постигна процент на одобрение, който му позволяваше да получи федерална изборна субсидия и участие в националните телевизионни дебати. А каквото и да се каже за Ритър, поне едно не може да му се отрече — умееше да говори. Беше невероятно

речовит и знаеше как да влезе в тон с определен кръг гласоподаватели. Трябва да разберете и друго. Освен личната си кандидат-президентска кампания, Ритър бе успял да скалъпи независима партийна коалиция, която издигна редица кандидати за обществени постове в много от големите щати. Това би могло да има катастрофални последици за кандидатите на основните партии.

— Как така? — попита Кинг.

— В цялата страна имаше случаи, когато неговата платформа разклащаше традиционната електорална основа на кандидатите от големите партии, и така той получаваше контрол над голяма част от бъдещите места в Сената — може би трийсет процента. А когато имаш толкова силно влияние на политическата арена…

— Тогава сам си определяш цената? — подсказа Кинг.

Джорст кимна.

— Никой няма представа каква би била цената на Ритър. След неговата смърт партията му се сгромоляса. Така големите партии се разминаха с куршума. Прощавайте, неподходящо се изразих. Но според мен Арнолд наистина вярваше, че ако не бъде спрян, Ритър ще унищожи ценностите, които Америка олицетворява.

— А Рамзи явно не е искал това да се случи — каза Кинг.

— Очевидно, след като го застреля — сухо отвърна Джорст.

— Споменавал ли е някога, че се кани да извърши нещо подобно?

— Не, казах го и на властите още тогава. Вярно, идваше тук, беснееше и крещеше срещу Ритър, но категорично твърдя, че не е заплашвал. В края на краищата нали точно това е свободата на словото. Човекът имаше право на мнение.

— Но не и право да убива.

— Аз дори не знаех, че има пистолет.

— Беше ли близък с други преподаватели? — попита Мишел.

— Всъщност не. Повечето се смущаваха от него. В колеж като „Атикъс“ рядко попадат подобни академични светила.

— А приятели извън колежа?

— Не съм чувал.

— Може би между студентите?

Джорст изгледа втренчено Кинг.

— Извинявайте, но това ми се струва по-скоро лично проучване на Арнолд, отколкото подготовка на документален филм за мотивите му да убие Клайд Ритър.

— Може да е по малко и от двете — бързо се намеси Мишел. — Искам да кажа, трудно с да проумееш мотивите, без да разбираш самия човек и как е подготвил плана си за убийството.

Джорст се замисли, после сви рамене.

— Ако се е опитал да привлече помощници измежду студентите, аз поне не съм чувал.

— Беше ли женен по онова време? — попита Мишел.

— Да, но не живееше с жена си Реджина. Имаха дъщеря на име Кейт. — Джорст стана и отиде до лавица, отрупана със снимки. Подаде им една от тях. — Семейство Рамзи. В по-щастливи времена — добави той.

Кинг

и Мишел погледнаха фотографията на мъж, жена и дете.

— Реджина Рамзи е много красива — отбеляза Мишел.

— Да, беше.

Кинг рязко вдигна глава.

— Беше?

— Мъртва е. Самоуби се. Всъщност не много отдавна.

— Не бях чул за това — каза Кинг. — Значи са били разделени?

— Да. По времето, когато Арнолд загина, Реджина живееше в малка къща недалече от тук.

— И двамата ли се грижеха за Кейт? — попита Мишел.

— Да. Не знам какво щеше да стане, ако се бяха развели. Естествено, след смъртта на съпруга си Реджина пое изцяло грижите за детето.

— Защо живееха разделено? — попита Мишел.

— Не знам. Реджина беше красива жена. Знам, че на младини е била отлична актриса. Завършила колеж по актьорско майсторство. Искала да направи кариера в театъра, после срещнала Арнолд, влюбила се и животът й тръгнал в друга посока. Сигурен съм, че имаше много поклонници, но Арнолд беше мъжът, когото обичаше. Подозирам, че в крайна сметка посегна на живота си, защото не можеше повече да живее без него. — Той помълча и добави с изтънял глас: — По онова време ми се струваше, че е щастлива. Явно съм грешал.

— Но очевидно не е могла и да живее с Рамзи — отбеляза Кинг.

— Арнолд се бе променил. Академичната му кариера вече тръгваше надолу. Губеше ентусиазма да преподава. Всъщност беше много потиснат. Може би тази меланхолия е повлияла на брака им. Но когато Реджина го напусна, депресията му се задълбочи.

— Значи може би със стрелбата по Ритър се е опитвал да си върне младостта. Да промени света и да влезе в историята с ореола на мъченик.

— Може би. За жалост трябваше да плати с живота си.

— Как реагира дъщеря му на онова, което извърши баща й?

— Кейт беше буквално съсипана. Спомням си, че я видях в деня, когато се случи всичко. Никога няма да забравя потресението, изписано по лицето й. А няколко дни по-късно тя гледа по телевизията как точно е станало. Онзи проклет запис от хотела. Показваше всичко — как баща й стреля по Ритър и как след това един агент от тайните служби го убива. Аз също го видях. Беше ужасно и… — Джорст млъкна и се вторачи в Кинг. Лицето му стана каменно и той бавно се изправи иззад бюрото. — Не сте се променили чак толкова, агент Кинг. Вижте, не знам какво точно става, но не обичам да ме лъжат. И искам незабавно да чуя с каква цел дойдохте да задавате всички тези въпроси.

Кинг и Мишел се спогледаха.

— Слушайте, доктор Джорст — каза Кинг, — няма да се впускам в дълги обяснения. Неотдавна открихме данни, които недвусмислено подсказват, че през онзи ден Арнолд Рамзи не е бил сам. Че в хотела е имало друг убиец или поне потенциален убиец.

— Невъзможно. Ако беше вярно, отдавна да е излязло на бял свят.

— Не е толкова сигурно — каза Мишел. — Не и ако мнозина високопоставени служители са искали всичко да се размине тихомълком. Вече са разполагали с убиец.