Черен лед
Шрифт:
— Може би седмица по-късно, един от оцелелите забелязал останките на кораб, които приближавали, подмятани от тежката вълна. Била кърмата на един от собствените им кораби, който се бил строшил на две по време на бурята. Хората започнали да спорят. Ханикът и още неколцина искали да опитат късмета си с остатъка от кораба. Ала той бил толкова дълбоко потънал във водата, че повечето не намерили куража да се отправят отново в морето с него. В крайна сметка Ханикът, боцманът му и един от палубните моряци намерили смелостта да се хвърлят във водата. Боцманът умрял от измръзване преди да може да се изкатери на борда. Ала Ханикът и морякът успели. За последен път зърнали
— Три дни по-късно останките от потрошения кораб, на които се намирали, се натъкнал на рифовете на остров Диего Рамирес, югозападно от Хорн. Ханикът се удавил и само морякът успял да излезе на сушата. Оцелял като се хранел с миди, мъх, гуано от кормораните и водорасли. Поддържал постоянен огън от торфа в случай, че някой кораб евентуално мине наблизо. Шест месеца по-късно един испански кораб забелязал сигнала и го взел на борда си.
— Сигурно много се е зарадвал да види този кораб — рече Макфарлън.
— И да, и не — отвърна Бритън. — По онова време Англия и Испания водели война. Прекарал десет години в тъмницата в Кадис. Ала когато го освободили и се завърнал в родната си Шотландия, се оженил за двайсет години по-млада девойка и изживял остатъка от живота си като фермер, далеч от морето.
Бритън поспря, оглади ръбчетата на ленената кърпа с връхчетата на пръстите си.
— Този обикновен моряк — рече тихо тя, — е бил Уилям Макайл Бритън. Мой прадядо.
Отпи от чашата си с вода, попи с кърпата устните си и кимна на стюарда да поднася следващото блюдо.
13.
„Ролвааг“
27 юни, 15:45
Макфарлън се надвеси от перилата на главната палуба, за да се наслади на ленивото, почти незабележимо поклащане на кораба. „Ролвааг“ плаваше под баласт — спомагателните танкове бяха пълни с морска вода, за да се компенсира липсата на товар — и затова бордът му беше високо над повърхността. Вляво от него се издигаше кърмовата надстройка, монолитна бяла плоча, разнообразявана единствено от сълзливите очи на финестрините и далечните крила на мостика. На сто мили западно, зад хоризонта, бе Миртъл Бийч и ниският бряг на Южна Каролина.
Насъбраните около него петдесетина души съставяха екипажа на „Ролвааг“ — малка група, като се има предвид големината на кораба. Онова, което го порази най-силно, бе разнообразието: имаше африканци, португалци, французи, американци, китайци, индонезийци, които присвиваха очи на късното следобедно слънце и си шепнеха един другиму на половин дузина езици. Макфарлън почувства, че не бяха склонни да слушат глупости. Надяваше се Глин също да бе забелязал този факт.
Рязко избухване на смях се понесе над групата, Макфарлън се обърна и зърна Амира. Единственият човек на ЕИР тук, тя седеше с група голи до кръста африканци. Смееха се и разговаряха оживено.
Слънцето се спускаше към субтропичното море, потъваше в стената от облаци с прасковен цвят, които се издигаха като гъби на хоризонта. Морето бе мазно и гладко, с едва забележимо мъртво вълнение.
Една врата в надстройката се отвори и през нея премина Глин. Той бавно се изкачи и закрачи по централното мостче, което водеше до самия нос на „Ролвааг“ на триста метра разстояние. Зад него се появи капитан Бритън, следвана от старши помощника си и неколцина от старшите офицери.
Макфарлън наблюдаваше капитана с подновен интерес. Донякъде засрамената
Амира се бе пошегувала по този повод по начин, който накара Макфарлън да се почувства неудобно.
— Не ми се вижда справедливо да се наказва целия кораб, заради слабостта на един човек — бе казала тя на Макфарлън. — Можеш да се обзаложиш, че и екипажът не е много доволен от това. Можеш ли да си ги представиш в моряшкия салет да посръбват по чаша вино с вечерята си? „Чудесно е, с точно толкова съдържание на танин, колкото трябва, нали?“ — довърши тя с кисела усмивка.
Над тях Глин вече бе доближил събралите се моряци. Спря, с ръце зад гърба, вторачен надолу към обърнатите към него лица на главната палуба.
— Аз съм Ели Глин — започна той с тих, монотонен глас. — Президент съм на Ефективни инженерни решения. Мнозина от вас знаят в общи линии целите на експедицията ни. Вашият капитан ме помоли да ви запозная с някои подробности. След като го сторя, с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.
Той огледа екипажа.
— Насочили сме се към най-южната точка на Южна Америка, за да вземем един голям метеорит за Музея на Лойд. Ако не грешим, това ще е най-големият метеорит, откриван досега. Както мнозина от вас навярно знаят, в хамбара е подготвена шейна, която да го поеме. Планът е много прост: закотвяме се в архипелага на нос Хорн. Моят екип с помощта на неколцина от вас ще изкопае метеорита, ще го транспортира до кораба и ще го постави върху шейната му. След това ще го доставим на Музея на Лойд.
Той замълча за миг и продължи:
— Някои от вас може би се безпокоят дали операцията е законна. Разполагаме с минна концесия за острова. Метеоритът е рудно образувание и няма да бъдат нарушени никакви закони. От друга страна, съществува потенциален практически проблем: Чили не знае, че вземаме метеорит. Но нека ви уверя, че възможността този проблем да възникне е съвсем малка. Всичко е проработено до най-малките подробности и не очакваме никакви затруднения. Островите от архипелага на нос Хорн са необитаеми. Най-близкото селище е Пуерто Уилямс, на петдесет мили разстояние. Дори чилийските власти да узнаят какво правим, ние сме готови да платим за метеорита значителна сума. Тъй че, както виждате, няма основание за тревога или дори за безпокойство.
Той отново млъкна, след което вдигна глава.
— Има ли въпроси?
Вдигнаха се десетина ръце. Глин кимна на най-близкия до него мъж — снажен моторист с омазнен комбинезон.
— Какво представлява този метеорит? — избоботи той.
Веднага го последва одобрителен ропот.
— Навярно е никеловожелязна маса, тежка около десет хиляди тона. Инертна буца метал.
— И какво му е толкова важното?
— Ние смятаме, че това е най-големият метеорит, открит досега.
Вдигнаха се още ръце.