Черен лед
Шрифт:
— Как се управлява такъв голям кораб? — попита Макфарлън.
Въпросът му не бе само от чиста учтивост и да запълни паузата: нещо у Бритън го бе заинтригувало. Искаше да разбере какво се криеше под тази прекрасна, почти съвършена повърхност.
Бритън взе лъжица консоме.
— До известна степен тези нови танкери се управляват сами. Моята грижа е екипажът да си върши работата гладко и да няма неприятности. Тези кораби не обичат плитките води, не обичат да завиват и не обичат изненадите. — Тя остави лъжицата. — Моята работа е да направя така, че да не се сблъскаме с изненади.
— Не е ли противно на традициите човек да командва… ами… такова
Отговорът на Бритън бе премерен:
— На море наистина се държи на обичаите. Но корабът няма да остане вечно такъв. Имам намерение по обратния път всяка свободна ръка да бъде заета в екипите по почистването му.
Обърна се към Глин:
— И като заговорихме за това, бих искал да ви помоля за една услуга. Тази наша експедиция е доста… необичайна. Екипажът си шушука за това.
Глин кимна.
— Разбира се. Ако съберете екипажа утре, ще говоря пред него.
Бритън кимна одобрително. Стюардът се завърна и сръчно подмени чиниите им с нови. Благоуханната миризма на къри и тамаринд се понесе над масата. Макфарлън се зае с виндалуто и секунда или две по-късно осъзна, че това бе може би най-лютивото ястие, което някога бе вкусвал.
— Ох-ох, това е чудничко — промърмори Брамбъл.
— Колко пъти сте заобикаляли Хорн? — попита Макфарлън и отпи голяма глътка вода. Усети как по челото му избиват капчици пот.
— Пет — отвърна Бритън. — Но всеки път в разгара на лятото в южните ширини, когато вероятността да налетим на лошо време бе по-малка.
Нещо в тона й предизвика безпокойството на Макфарлън.
— Но толкова голям и мощен кораб няма какво толкова да се страхува от буря, нали?
Бритън се усмихна сдържано.
— Районът около нос Хорн няма равен на себе си в света. Щормове със сила 15 бала са нещо обичайно. Чували сте за прочутите уилиуо, нали?
Макфарлън кимна.
— Е, има и един друг вятър, още по-смъртоносен, макар и по-малко познат. Местните хора го наричат пантеонеро,тоест „гробищният вятър.“ Може да духа със скорост над сто мили в час в продължение на няколко дни без да утихне ни най-малко.
— Но и най-силният вятър не би могъл да засегне „Ролвааг“, нали така? — попита Макфарлън.
— Доколкото корабът е управляем, ще се справим добре, разбира се. Но гробищните ветрове са изтласквали непредпазливи екипажи или изпаднали в безпомощност кораби към т.нар. „виещи“ 60-градусови ширини. Така наричаме онзи пояс открит океан между Южна Америка и Антарктида. За моряците това е най-лошото място на земята. Образуват се гигантски вълни, там е единственото място на света, където и вълните, и вятърът могат да обикалят планетата без да срещнат земя. Вълните просто стават по-големи и по-големи — до шейсет метра височина 9 .
9
Наистина, през зимата около нос Хорн е най-отвратителното време на света, но съгласно лоциите за района, вълните рядко надхвърлят височина петнайсет-шестнайсет метра, което и без друго е ужасяващо и много опасно вълнение. А най-голямата измерена някога вълна е малко над петдесет метра и е от типа „анормални“ вълни, които се образуват много рядко от наслагване на няколко вълнови композиции срещу много силно течение. Подобно нещо се случва в някои райони на Световния океан, като например североизточно от нос Добра Надежда, където макар и рядко се
— Господи — рече Макфарлън. — Водили ли сте кораб в тези води?
Бритън поклати глава.
— Не. Не съм и няма и да го направя.
Тя замълча, сгъна салфетката си и го погледна.
— Чували ли сте някога за капитан Ханикът?
Макфарлън се замисли за миг.
— Не беше ли британски мореплавател?
Бритън кимна.
— Отплавал от Лондон през 1607-а с четири кораба на път за Тихия океан. Трийсет години по-рано Дрейк е заобиколил Хорн, но междувременно изгубил пет от шестте си кораба. Ханикът бил решен да докаже, че воаяжът може да бъде осъществен без да се изгуби и един кораб. Налетели на лошо време с приближаването си към протока Льомер. Екипажът молел Ханикът да се върнат. Той настоял да продължат. Като заобиколили Хорн се надигнала ужасна буря. Голяма сриващата се вълна — чилийците ги наричат „тигрес“ — потопила два от корабите му за по-малко от минута. Другите два изгубили мачтите си. Няколко дни наред дрейфували на юг, носени единствено от разбеснялата се буря и преминали Ледовата граница.
— Ледовата граница?
— Там водите на южния океан срещат замръзващите води около Антарктида. Океанографите го наричат зоната на Антарктическата конвергенция. Там започва ледът. Във всеки случай през нощта корабите на Ханикът били захвърлени върху брега на един от ледените острови.
— Досущ като „Титаник“ — рече тихо Амира.
Това бяха първите думи, които произнесе от няколко минути насам.
Капитанът я погледна.
— Не става дума за айсберг. А за леден остров. Айсбергът, потопил „Титаник“, е кубче лед в сравнение с онова, което можете да срещнете под Ледовата граница. Онзи, о който се разбили корабите на Ханикът, е бил с предполагаеми размери двайсет на четирийсет мили.
— Четирийсет мили ли казахте? — попита Макфарлън.
— Засичани са много по-големи, от космоса се виждат добре. Гигантски ледени плочи, откъснати от антарктическия шелф.
— Господи!
— От стоте оцелели дотам моряци може би трийсетина успели да се изкатерят на ледения остров. Събрали изхвърлените останки от корабите, стъкнали малък огън. През следващите два дни половината от тях умрели от измръзване. Трябвало да местят непрекъснато огъня, защото потъвал в леда. Започнали да халюцинират. Някои твърдели, че огромно забулено чудовище с коприненобяла коса и червени зъби отмъквало членовете на екипажа.
— Мили Боже! — рече погълнатият от енергичния акт на яденето Брамбъл. — Това си е направо от „Разказът на Артър Гордън“ на Едгар Алън По.
Бритън се сепна и го погледна.
— Точно така — рече тя. — Всъщност По е взел идеята тъкмо от този случай. Твърдяло се е, че онова създание е изяждало ушите, пръстите на краката и на ръцете и коленете, а оставяло останалите части от тялото пръснати по леда.
Докато слушаше, Макфарлън осъзна, че разговорите на съседните маси бяха стихнали.
— През следващите две седмици моряците измирали един по един. Скоро гладът свел броят им до десетина. И оцелелите приели единствения възможен избор.
Амира направи гримаса и пусна вилицата си, която издрънча върху чинията.
— Мисля, че знам какво ще последва.
— Да. Били принудени да ядат онова, което моряците евфемистично наричат „дългото прасе.“ Умрелите си другари.
— Очарователно — рече Брамбъл. — Доколкото знам, ако се сготви добре, е по-хубаво от свинското. Подайте ми агнешкото, моля.