Черен лед
Шрифт:
Усети напрегнатото мълчание на офицерите зад гърба си. Очакваха командата му за напускане на кораба. Но щяха да останат разочаровани.
Валенар пое дъх, запази самообладание, благодарение на желязната си воля. Когато заговори на събралите се офицери, гласът му бе равен, без да трепне:
— Оценка на повредите, господин Сантандер.
— Трудно е да се каже, команданте. Изглежда и двата винта са повредени. Рулят също е засегнат, но е в действие. Няма доклади за повреди в корпуса. Но корабът е лишен от ход и управление. Ние сме напълно неподвижни във водата, сър.
— Спуснете
Заповедта бе посрещната с дълбоко мълчание. Валенар се обърна много бавно и огледа събралите се офицери.
— Сър, спускането на хора зад борда в това море ще е равносилно на смърт — заяви вахтеният офицер.
Валенар го изгледа свирепо. За разлика от останалите Сантандер бе нов в екипажа: беше прекарал само шест месеца тук, на края на света.
— Да — каза Валенар. — Разбирам проблема. Не можем да си го позволим.
Офицерът се усмихна.
— Спуснете екип от шестима души. По този начин поне един ще оцелее, за да изпълни задачата.
— Слушам, сър — отвърна вахтеният офицер.
— В хамбар С на десния борд има голям дървен сандък, с надпис „Боеприпаси 40-мм“. В него има резервен винт.
Валенар бе подготвен за всякакви извънредни ситуации, включително и загуба на винтовете. Да се крият резервни части на борда бе добър начин да заобикаля корумпираните чиновници във военната корабостроителница в Пунта Аренас.
— След като бъде установена повредата, ще изрежете от резервния винт онези части, които ще бъдат необходими за ремонта. Водолазите ще заварят тези секции към повредените винтове и ще получим ход. След по-малко от шейсет минути ще бъдем върху плитчините на Исла Десеит. Заповед за напускане на кораба няма да има. Или ще ми дадете ход, или всички ще си отидат ведно с кораба.
— Слушам, сър — отвърна шепнешком вахтеният офицер.
Израженията на останалите офицери издаваха какво мислеха за този отчаян план. Валенар не им обърна внимание. Не го интересуваше какво мислят те: искаше единствено да му се подчиняват. И те го правеха, поне засега.
60.
„Ролвааг“
7:55
Мануел Гарса стоеше на тясното метално мостче и се взираше надолу, към голямата червена скала, която лежеше под краката му. От тази височина тя изглеждаше почти малка: екзотично „яйце“, сгушено в гнездо от стомана и дърво. Паяжината, която го обгръщаше, бе красиво изпълнение: дяволски красиво даже, може би най-хубавото нещо, което бе направил през живота си. Да се съчетае бруталната сила с часовникарската точност, бе удивително трудно — предизвикателство, което само човек като Джийн Рошфор можеше да оцени. Гарса изпита съжаление, че Рошфор го нямаше, за да го види; красивите инженерни решения бяха сред малкото неща, които предизвикваха едва забележима усмивка върху сипаничавото му лице.
Екипът заварчици го следваше по тунела за достъп и сега хората излизаха от люка върху мостчето, като тежко трополяха с гумените си ботуши. Бяха колоритна банда: в жълти костюми и ръкавици, всеки със своя заваръчен апарат, боядисан в червено.
— Знаете задачите си — рече Гарса. — Знаете какво трябва
Бригадирът им козирува на шега. Всички изглеждаха в приповдигнато настроение; метеоритът беше в хамбара, чилийският разрушител бе изчезнал от картинката, а те бяха на път за дома.
— А, и още нещо. Опитвайте се да не го докосвате.
Мъжете се разсмяха на шегичката. Някой се измайтапи, че Тимер получил начално ускорение в задника и че щял да бъде изпратен у дома по пощата в оловен контейнер. Никой обаче не тръгваше към асансьорната клетка, която водеше до дъното на танка. Гарса видя, че въпреки шегите и доброто настроение, сред тях цареше нервност. Метеоритът бе прибран на безопасно място в „Ролвааг“, но не бе изгубил и на йота способността си да внушава страх.
Имаше само един начин да се справи с това бързо.
— Слизайте при него — рече Гарса и тупна сърдечно бригадира им по гърба.
Без повече да се бавят работниците запристъпяха в клетката. Гарса можеше да остане — в крайна сметка би могъл да ръководи операцията по-добре от наблюдателния пункт в края на мостчето — ала реши, че това не му приличаше. Качи се в клетката и дръпна плъзгащата се врата.
— И вие ли към търбуха на звяра, мистър Гарса? — рече един от мъжете.
— Ще трябва да пазя дебелите ви задници.
Слязоха до дъното на танка, където напряко на ридерса на кила бяха подредени метални греди, които оформяха своеобразен под. Подпорните греди на шейната бяха разположени във всички посоки и разпределяха тежестта на метеорита към всички ъгли на корпуса. Следвайки схемата на заварките, хората се разпръснаха, прескачаха подпорите и изчезваха в сложната решетка, която обграждаше метеорита. Не след дълго всички заеха местата си, ала тишината в танка продължи още дълго време; сякаш след като вече бяха слезли до скалата, никой не искаше да започне пръв. А след това в полумрака с лек пукот се появиха ярки точици светлина, която хвърляше разлудели се сенки — заварчиците се заловиха за работа.
Гарса провери списъка със задачите им и главната схема, доволен, че всички вършеха онова, което им бе наредено. Чуваше се тихият съскащ хор на апаратите — заварчиците „захапаха“ конструкцията в невралгичните й точки. Огледа ги един по един. Малко вероятно беше някой каубой да посмее да приближи твърде много до скалата, ала въпреки това искаше да се увери сам в това. Чуваше някъде в далечината тупкането на капки отгоре. Като потърси лениво източника на теча, погледът му пробяга по надлъжните греди, които се издигаха на двайсет метра височина до горната част на танка, оребрен като метална катедрала. След това сведе поглед към подпорните греди на дъното. Стоманените листи на корпуса бяха мокри. Беше естествено — всички кораби поемаха вода в сантините. Чуваше отмерения тътен на вълната около кораба, усещаше лекото, бавно клатене. Помисли си за трите слоя метални листи, които лежаха между него и бездънния океан. Мисълта беше обезпокоителна и той се извърна, като отново погледна метеорита, положен в паяжината на затвора си.