Черен лед

Чайлд Линкълн

Сега разбра какво бе имал предвид Глин като говореше за „контролирания провал“ за кулата. Взривяваха я — къс по къс. И докато гледаше, Лойд схвана, че това бе най-добрият — а може би и единственият — начин да се натовари нещо толкова тежко в танка. Дъхът му секна от блестящото и дръзко решение.

При тази мисъл по тялото му пробяга нов гневен спазъм. Ала Лойд затвори очи, обърна се, пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

Глин му бе казал да не идва; Макфарлън му бе казал да не идва. Ала той бе дошъл, въпреки всичко. Също както като скочи върху метеорита, когато

го бяха разкрили за първи път. Помисли си за онова, което се бе случило с мъжа на име Тимер и потрепери.

Може би идването му тук, под насочените оръдия, не бе най-доброто решение. Беше импулсивно, а Лойд познаваше добре себе си, за да знае, че обикновено не бе импулсивен човек. Но реакцията му бе твърде близка до импулсивната: бе приел всичко твърде лично. Дж. П. Морган веднъж бе казал: „Ако много силно желаеш нещо, няма да успееш да се сдобиеш с него.“ Винаги се бе съобразявал с тази философия: никога не се боеше да се откаже от някоя сделка, колкото и изгодна да изглеждаше. Най-ценното му качество на бизнесмен бе способността да пасува и с каре аса в ръка. А сега, за първи път в живота си, той бе получил такива карти, с които не искаше да пасува. Беше влязъл в играта и щеше да играе до край — или ще спечели, или ще изгуби.

Лойд се улови, че водеше необичайна за него битка: борба да успокои мисленето си. Той смяташе, че не бе направил 34 милиарда чрез неразумни или подчинени на моментни изблици действия. Винаги бе избягвал да подлага на съмнение решенията на наетите от самия него професионалисти. В този ужасен момент на унижение, поражение и самооценка, той разбра, че може би Глин наистина бе действал в защита на неговите собствени интереси, като го отпрати от мостика и го отряза от външния свят. Но самата мисъл за това отново предизвика вълна на ярост. За собствените му интереси или не, но този мъж бе арогантен и си позволяваше твърде много. Спокойствието на Глин, невъзмутимостта му, присвояването на лидерството вбесяваха Лойд. Беше унизен пред всички и никога нямаше да забрави или да прости това. Когато всичко свършеше, щеше потърси сметка на Глин — и финансово, и във всяко друго отношение.

Ала първо трябваше да откарат метеорита оттук. И Глин изглеждаше единственият човек, който можеше да направи това.

55.

„Ролвааг“

3:40

— Капитан Бритън, метеоритът ще бъде в товарния танк след десет минути. Корабът ще бъде ваш и можете да отплавате.

Думите на Глин разчупиха продължителното мълчание, което владееше мостика. Също като всички останали, и Макфарлън наблюдаваше бавното, но постоянно спускане на метеорита в търбуха на „Ролвааг“.

Минута, а може би и две, Бритън остана неподвижна като статуя, вгледана през прозорците на мостика — поза, която не бе променила след излизането на Лойд. Най-накрая се обърна и погледна Глин право в очите. След достатъчно дълъг миг тя се извърна към втория помощник-капитан.

— Скорост на вятъра?

— Трийсет възла от югозапад, на поривите — до четирийсет, продължава да се увеличава.

— Течения?

Тихият разговор продължи, а Глин

се наведе към мъжа на компютърния пулт.

— Извикай, моля те, Пъпъп и Амира на мостика.

Последва нова бърза серия експлозии. Корабът се накрени и баластните помпи забоботиха да го уравновесят.

— Наближава нов атмосферен фронт — рече тихо Хауъл. — Мъглата се разнася.

— Видимост? — попита Бритън.

— Вдига се до петстотин метра.

— Координати на бойния кораб?

— Непроменени през последните двайсет и четири часа, пеленг нула-пет-нула.

Мощен порив на вятъра връхлетя кораба с все сила. Последва мощен, кух тътен, различен от всички, които Макфарлън бе почувствал досега, и потреперването сякаш пробяга по самия гръбнак на кораба.

— Корпусът току-що се удари о скалата — рече тихо Бритън.

— Не можем още да тръгнем — отвърна Глин. — Ще издържи ли корпусът?

— Известно време — отговори равнодушно Бритън. — Може би.

Вратата в дъното на мостика се отвори и влезе Рейчъл. Огледа се, блестящите й очи бързо оцениха ситуацията. Пристъпи и застана до Макфарлън.

— Най-добре ще е Гарса да побърза и да вкара онова нещо в танка, преди да сме се пробили — прошепна тя.

Последва нова серия експлозии и метеоритът се спусна още по-надолу. Основата му вече бе скрита в корпуса на кораба.

— Доктор Макфарлън — рече Глин без да се обръща. — След като метеоритът бъде укрепен в танка, той става изцяло ваш. Искам вие и Амира да го наблюдавате денонощно. И да ми съобщите, ако настъпи промяна в данните или в поведението на метеорита. Не желая повече изненади от този камък.

— Добре.

— Лабораторията е готова, има наблюдателна платформа над хамбара. Съобщете ми, ако се нуждаете от нещо.

— Пак се появиха мълнии — намеси се вторият помощник. — На десет мили оттук.

Последва кратко мълчание.

— Ускорете този процес — обърна се неочаквано към Глин Бритън.

— Не мога — отвърна тихо, почти разсеяно той.

— Видимост — хиляда метра — докладва вторият помощник. — Скоростта на вятъра се увеличи до четирийсет възла.

Макфарлън преглътна. Всичко се развиваше с такава предвидима, часовникарска точност, че той се бе унесъл и почти бе забравил за опасността. Спомни си въпроса на Лойд: „Е, и как ще се справиш с онзи разрушител там?“ Как наистина? Запита се какво ли правеше Лойд в затъмнените си покои. Помисли си с учудващо малко съжаление за евентуалната загуба на възнаграждението си от 750 000 долара, след онова, което бе отвърнал на Лойд. За него това едва ли имаше значение — сега, след като притежаваше метеорита.

Чу се поредното изпукване на експлозиите и титановите подпори се разхвърчаха, отскочиха и се плъзнаха по палубата, рикошираха о перилата. Онези, които паднаха в танка, издрънчаха. Върху прозорците на мостика изтрополиха камъчета, понесени от надигналия се вятър от близката скала. Пантеонерото връхлиташе.

Радиостанцията на Глин изпиука.

— Още шейсет сантиметра и ще сме долу — долетя металният глас на Гарса.

— Остани на този канал. Искам да ми се обаждаш при всяко спускане.