Черен лед
Шрифт:
— Кога ще бъде натоварен на кораба?
— Веднага щом се спусне мъглата. Казаха ми, че ще са необходими няколко часа, за да бъде спуснат в танка, може би още половин час, за да бъде укрепен, след което отплаваме. Трябва да се измъкнем оттук не по-късно от пет сутринта.
— Това е съвсем скоро. А чувам, че се задавала нова буря, по-силна от предишната.
— Буря ли? — попита Макфарлън.
Единственият отговор бе изпукването на статичното електричество. Изчака малко, но линията бе прекъсната. След минута и той затвори телефона и се взря навън през един прозорец. Точно в този момент електронният
„Лично ще го изхвърля зад борда“, бе казал той.
И след това Макфарлън изведнъж се досети какъв бе шумът, който бе чувал по време на разговора си с Лойд: вой на реактивен двигател.
Лойд се намираше на борда на самолет.
50.
„Алмиранте Рамирес“
25 юли, полунощ
Команданте Валенар стоеше на мостика и се взираше през бинокъла си. Корабът му се намираше в северния край на протока, откъдето нищо не му пречеше да оглежда какво става на острова. Гледката наистина беше впечатляваща.
Американците бяха докарали големия танкер до самата скала и бяха подали вързала към брега. Ясно бе, че капитанът на „Ролвааг“ знаеше това-онова за времето около нос Хорн. Не можеха да знаят за некартираната подводна козирка, на която се бе закотвил „Алмиранте Рамирес“. Затова бяха завързали кораба откъм подветрената страна на острова, с надеждата да се предпазят от най-голямата ярост на бурята. С малко повече късмет ветрецът щеше да държи кораба на разстояние от опасните скали. И все пак, това си беше доста рискована маневра за толкова голям кораб, особено за кораб, който използва динамично позициониране — особено ако вятърът неочаквано промени посоката си. Щеше да бъде много по-безопасно да се отведе кораба по-далеч от сушата. Но нещо неотложно ги задържаше в близост до острова.
Не се наложи да търси това нещо надалеч. Завъртя бинокъла към средата на острова, към широкомащабната минна операция, която се извършваше на около две мили от „Ролвааг“. Беше я наблюдавал внимателно и преди да дойде американецът Глин. Няколко часа преди това дейността там се засили: експлозии, трескаво бучене на машини, работници тичаха насам-натам, огромни прожектори осветяваха терена. Прехванатият радиотрафик сочеше, че екипите бяха открили нещо. Нещо голямо.
Ала изпитваха сериозни затруднения с откритието си. Първо, бяха повредили най-мощния си кран в опит да го вдигнат. А сега се опитваха да изтеглят нещото с тежки машини. Ала от разговорите по радиото ставаше ясно, че късметът не беше на тяхна страна. Не ще и съмнение, „Ролвааг“ беше наблизо, в случай, че потрябват още хора или техника. Валенар се усмихна: в крайна сметка американците не бяха чак толкова компетентни. При това темпо щяха да им потрябват седмици, за да качат метеорита на борда.
Разбира се, той никога не би допуснал това да стане. След като Тимер се завърне безопасно на борда, Валенар щеше да повреди танкера, за да попречи на отплаването им, след което щеше да разпространи новината за опита им за кражба. Така щеше да запази честта на страната си. Когато политиците видят метеорита — след като са научили как американците са се опитали да го откраднат — те ще разберат. Заради този метеорит дори могат да го повишат и да напусне
Усмивката му се стопи, като си помисли за Тимер, затворен в ареста на кораба. Това, че бе убил някого, не бе изненада; младежът реагираше бързо, много искаше да направи впечатление. Онова, което изненада Валенар, бе, че го бяха заловили. Очакваше с нетърпение да го разпита.
Не си позволи да обмисля другата възможност: че американецът бе излъгал и младежът бе мъртъв.
Нещо прошумоля и зад него се появи офисиал де гуардия.
— Команданте?
Валенар кимна без да го погледне.
— Получихме втора заповед да се завърнем в базата, сър.
Валенар не отвърна нищо. Чакаше, мислеше.
— Сър?
Валенар се обърна в мрака. Очакваната мъгла се спускаше на вълма.
— Запазете радиомълчание. Не потвърждавайте приемането на телеграми.
При тази заповед в очите на офицера проблеснаха едва видими пламъчета, ала той бе твърде добре обучен, за да поставя под съмнение изпълнението на заповед.
— Слушам, сър.
Валенар гледаше мъглата. Носеше се като дим, който прииждаше сякаш отникъде, за да забули морето наоколо. Светлините на големия танкер запремигваха и ту изчезваха, ту се появяваха отново, размазани от вълмата, докато най-сетне се изгубиха. В средата на острова ярката светлина на работната площадка се превърна в неясно сияние, сетне и то изчезна и около кораба се спусна стената на пълен мрак. Той наведе глава в инфрачервения визьор — в него корабът се очертаваше като замъглено жълто петно.
Валенар се изправи и се отдръпна от визьора. Замисли се за Глин. В него имаше нещо странно, нещо непроницаемо. Визитата му на „Алмиранте Рамирес“ бе връх на безсрамието. За да се направи, се изискваше кураж. И това го безпокоеше.
Продължи да се взира в мъглата още известно време. След това се обърна към дежурния офицер.
— Офисиал сентрал де информасион де комбате да се яви на мостика — рече тихо, но отчетливо той.
51.
„Ролвааг“
Полунощ
Когато Макфарлън се качи на мостика, завари там разтревожена група офицери да се тълпи около командния пулт. Бе прозвучал алармен сигнал и бе обявена общокорабна тревога. Бритън, която бе пратила да го повикат спешно, изглежда не забеляза пристигането му. Извън редицата прозорци се виждаше единствено мъглата. Мощните светлини на бака се бяха превърнали в бледи жълти точици.
— „Осветил“ ли ни е? — попита Бритън.
— Тъй вярно — отговори един от офицерите. — С радара за управление на стрелбата.
Тя прокара длан по челото си, след това вдигна глава и зърна Макфарлън.
— Къде е мистър Глин? Защо не отговаря?
— Не знам. Изчезна малко след като се върна от чилийския кораб. И аз се опитвах да го намеря.
Бритън се обърна към Хауъл.
— Може би не е на кораба — отвърна старши помощникът.
— На кораба е. Искам две издирвателни групи — една откъм носа, друга откъм кърмата. Да тръгнат едновременно към средата на кораба. Да се осъществи щателно претърсване. И го доведете веднага на мостика.