Черната призма

Уийкс Брент

„Обречени сме.“

Но после притегли набързо една платформа, за да излезе пред празната арка — което бе нужно, за да събере някои от отворените си нишки луксин, — и за първи път зърна стената такава, каквато щяха да я видят враговете му.

„Онова проклето момче е сътворило своя шедьовър.“

Гавин бе пълнил формите, но през цялото време висеше над тях, а докато наместваше участъците на стената, винаги се бе намирал от вътрешната и страна. Сега я видя цялата.

От край до край тя сияеше с цвета на слънцето, когато се подаде над хоризонта. Това сияние идеше от течния жълт луксин — на косъм от съвършения твърд жълт, — който изпълваше стената зад първия слой от съвършен жълт. Течният жълт щеше да поправи всяка нанесена и щета.

Но Гавин видя, че в този тънък слой неговите стари притеглящи, без съмнение под напътствията на Ахейяд, са добавили собствени щрихи. Докато се приближаваше, врагът щеше да види по цялата стена да гъмжат отвратителни твари. Паяци с размерите на човешка глава сякаш пъплеха по нея и от време на време спираха и щракаха с челюсти. Малки дракони се виеха и кръжаха. Зловещи лица изникваха от сумрака. Жена бягаше от някаква зъбата твар, но бе настигната, разкъсана и излапана жива, а на лицето и бе изписано отчаяние. Един мъж, който сякаш вървеше в подножието на стената, бе сграбчен от ръце, които изникнаха от мъглата и го придърпаха вътре. Красиви жени се превръщаха в чудовища с раздвоени езици и огромни нокти. Кръв се стичаше и събираше на земята. А това бяха само нещата, които Гавин зърна от един бегъл поглед. Сякаш притеглящите бяха събрали всички възможни кошмари и ги бяха вложили в стената. Това бяха илюзии, нищо повече от образи в самата стена, но врагът нямаше как да го знае предварително, а дори и да знаеше, те пак бяха страшни като смъртта. И което бе още по-добре, със сигурност щяха да затруднят вражеските стрелци да улучват процепите за стрелба, скрити сред тези образи.

А това бяха само широките гладки участъци от стената. При всяка конзола намръщената застрашителна фигура на една Призма се взираше отгоре в атакуващите. Докато гледаше, Гавин осъзна, че всички Призми от последните сто години са вградени в стената, с Луцидоний от дясната страна на фигурата, която доминираше над всички, и самия Гавин от лявата и страна. Горе, над гигантската порта, се извисяваше навъсената фигура на самия Оролам, сияещ и бесен, а подпрените му в земята ръце образуваха свода на портата. Всеки, който атакуваше тази порта, щеше да атакува самия Оролам и всичките му Призми. Гениален малък трик, за да всее смут сред нападателите. Във всяка фигура, включително и Оролам, имаше хитро скрити отвори, през които защитниците да хвърлят камъни, огън или магия върху атакуващите.

Гавин преглътна още една ругатня. Беше се спрял за цели пет секунди, за да се възхищава на собствената си проклета стена. Нямаше време.

За миг се зачуди дали просто да не запълни отвора за портата и да създаде плътна стена. Но на този етап това нямаше да стане по-бързо. Формите за портата вече бяха подготвени. Той трябваше само да ги напълни и да ги свърже — само от едната страна; хитрината, която бе използвал за останалата част от стената, се налагаше да почака. До утре, ако доживееха дотогава.

Гавин събра надвиолетовите намотки, които свързваха цялата гигантска структура на стената, и се зае да налива жълт луксин.

Оролам, колко изтощен се чувстваше. През последните пет дни бе притеглял до ръба на възможностите си, а днес още от първи зори. Ако беше нормален маг, отдавна да е полудял. Дори повечето Призми биха се убили с толкова притегляне. Останалите също го знаеха. След войната силата на Гавин не бе намаляла, даже напротив, и бе станал много по-ефикасен. Беше видял как някои жени като Тала — която никога не се впечатляваше от нищо — хвърлят погледи към него в мигове на непредпазливост, като че ли направо ги плашеше. Но дори неговото притегляне си имаше граници.

Въпреки това изля във формите съвършен жълт луксин. Истинският Гавин не би успял да го направи: той не беше суперхромат, не можеше да притегля съвършено жълто. Но Гавин не можеше да спре по средата на пътя. При жълтия луксин нямаше „достатъчно добро“: ако не бе притеглен идеално, щеше да се разпадне. И тогава край на всичко.

Нещо разлюля стената и Гавин едва

не падна от високото си място. Някой го задържа и той видя, че Трепери-юмрук стои до него и го крепи. След миг чу закъснелия тътен на далечната артилерия.

— Хванах ви — рече Трепери-юмрук. Не беше толкова едър като по-големия си брат, но също бе работил с Гавин дълго време. Сигурно забеляза оцъкления му замаян поглед, защото добави: — Ей сега ще започнат да стрелят и нашите оръдия. Не се… разсейвайте. — „Не се стряскайте — искаше да каже. — Не се плашете. Не оплесквайте портата, иначе всички ще бъдем избити.“

Още снаряди от оръдията на крал Гарадул заваляха в полето, повечето на доста голямо разстояние от стената. Гърмежът на вражеските топове се превърна в далечна гръмотевична буря. Гавин събра волята си и продължи да притегля. Не осъзна, че се олюлява, докато не усети ръцете на Трепери-юмрук да се сключват около раменете му. Още няколко черногвардейци пристъпиха към тях.

— Вдигайте похлупака! — извика генерал Данавис.

Докато изливаше жълт луксин във формата долу, Гавин усети как стената потрепери, щом всяка част от похлупака се нагласи на мястото си под действието на противотежести. Похлупакът бе изобретение на архитекта му. Представляваше подвижен покрив, който да се използва при артилерийски обстрел. В много случаи бе за предпочитане покривът да е открит — за събиране на дъждовна вода, когато е непоносимо горещо, когато хората трябва да носят големи товари или каруци да минават по стената. Но по време на обстрел той щеше да предпази войниците от гаубичен огън. Собствената артилерия на защитниците оставаше открита, за да може да стреля, на същия принцип като процепите за лъкове — през тях бе лесно да стреляш под широк ъгъл, но беше нужно пряко попадение от другата страна, за да ги извади от строя.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Трепери-юмрук. Гавин изобщо нямаше да го чуе, ако мъжът на практика не го държеше. А Трепери-юмрук рядко си говореше сам.

Гавин вдигна поглед и се взря над равнината.

Армията продължаваше да се движи напред с глух тътен и вече бе застигнала топовете. Пред тях малки групи войници подготвяха гаубиците — а бранителите още не бяха дали и един-единствен изстрел: факт, който караше генерал Данавис да крещи на най-близките артилеристи.

Но не това бе накарало Трепери-юмрук да изругае. Пред главната армия се движеха над сто мъже и жени, които вече се изравняваха с челните оръдейни гнезда. Някои яздеха, а други просто тичаха. Всички бяха облечени в яркоцветни дрехи. По движенията на зелените, които бягаха с огромни подскоци, Гавин можеше да отгатне, че не са прости притеглящи. Бяха цветни бесове и се насочваха право към портата.

Щяха да стигнат до стената най-много след четири минути.

Четири минути. Гавин погледна полуоформената порта. Ако не се тревожеше за панти, а просто запоеше проклетото нещо към самата стена, бе възможно. Може би. Погледна към слънцето, събирайки сила. Оставаше по-малко от час до залез. Празненствата по случай Слънцеднев щяха да започнат веднага щом последните слънчеви лъчи над хоризонта угаснат. Независимо дали нападателите бяха еретици, езичници или вярващи, нямаше да се бият през Слънцеднев. Той бе свещен дори за изтласканите от Луцидоний богове.

Ако успееха да удържат щурма на нападателите през този един час, имаха шанс. А Слънцеднев щеше да им даде нужното време, за да подсилят портите и да докарат припасите и оръжията.

Един ден. Един час. Четири минути, които щяха да решат изхода от тази война. До това се свеждаше всичко. Гавин нямаше да се откаже. Оставаха му достатъчно сили за четири минути.

Топовете на стената най-после отвърнаха на тези в полето, но изстрелите им бяха наслуки, не попадаха дори в близост до артилерийските гнезда или атакуващите цветни бесове. А все нови и нови снаряди на крал Гарадул улучваха стената, отскачаха с хрущене от жълтия луксин и от стената бликваше жълта светлина, докато тя поемаше удара и се изцеряваше.