Черната призма
Шрифт:
— Не стана така — каза Карис.
— Но е хубава история.
— Хубава история ли?
— Хубава трагедия. Хубава в смисъл интересна. Не щастлива. — Корван прочисти гърло. — Не мога да повярвам, че не знаеш за това.
— Сега на Ясписите почти няма тирейци. И никой не говори с мен за онези дни.
Корван сякаш аха-аха да каже нещо, но задържа езика си зад зъбите. Накрая рече:
— Така че въпросът е: кой би пратил точно теб при новия ни крал Гарадул, знаейки, че той със сигурност ще те познае, и какво се е надявал да постигне, като те натика в ръцете му?
„Бялата. Бялата ме е предала?
34.
Гавин вече бе изкарал дълга сутрин. Събуди се мъчително рано, за да стигне до брега преди разсъмване, и веднага щом можеше да притегля първите слънчеви лъчи, сътвори плъзгун. После отиде с него до Оръдейния остров и предприе неприятно клаустрофобично пътуване през тайния тунел, което го остави мръсен, потен, уморен и жадуващ за сън. Но нямаше друг избор освен да продължи — не и след това, което му бе казал цветният бяс.
Тунелът се съединяваше с Хромария в едно неизползвано мазе три етажа под земята. В дъното му имаше простичък гардероб, а в неговото дъно — скрита врата. Гавин откачи фенер от една кука, завъртя кремъка му и със задоволство видя как се запали. Пусна луксина, който държеше, в две локвички на пода и той се разпадна бързо — нямаше нужда да плаши всеки, на когото налети. После се вмъкна в гардероба.
Скритата врата се затвори гладко зад него. Той отвори вратата на гардероба. Тя се открехна само на половин педя, преди да опре в нещо. Светлината на фенера, минаваща през тясната пролука, не бе достатъчна, за да види какъв е проблемът. Той протегна ръка в тъмното. Пръстите му срещнаха полирано дърво, гладко и право, а после още едно, точно върху него. Столове.
Е, това им беше проблемът на супертайните врати, скрити в неизползвани мазета, нали? Понякога хората виждаха неизползвано мазе и решаваха, че могат да го използват, за да складират разни неща.
Гавин въздъхна, остави фенера и опря рамо във вратата. Натисна, силно, по-силно. Вратата се отвори още с около педя, когато купчината от столове се отмести, после заседна здраво. Той погледна към фенера, притегли зелена пръчка и залепи на върха и топче червен луксин. Запали червеното с подчервено и мушна тесния факел през пролуката, високо вдигнат. После промуши и главата си.
Цялата стая беше претъпкана с мебели, сякаш цели аудитории и столови са били изпразнени и всичко е било струпано тук. Мили Оролам! Гавин изруга под нос. Единственото свободно пространство беше на нивото на пода. Трябваше да пълзи между крака на столове и маси, за да излезе оттук.
Но нямаше избор. Ако не искаше да запали огън, да притегли в големи количества и да изпепели всичко в стаята, така че да може просто да излезе — което не бе особено дискретно, — щеше да е принуден да обърше пода с тялото си. Страхотно. Остави луксиновия факел да се разпадне и запълзя.
След десетина минути се изправи. Дори не се опита да изтупа дрехите си. Нямаше кой знае какъв смисъл. Беше се окалял целият поради многото прах, мръсотията по пода, потта си и още прах, който бе съборил върху себе си от столовете и масите. Цяла минута стоя до вратата и се ослушва, но не чу нищо.
Излезе тихо в коридора и затвори вратата. Угаси фенера с духване: коридорите бяха ярко осветени. Дори на три етажа под морското равнище
Асансьорите трябваше да обслужват целия Хромарий, включително робите и мъждивците, най-новите ученици. Затова бяха изцяло механични. Когато някой пристъпеше вътре, една скала му показваше каква противотежест е нужна. Ако някой притеглящ решеше да използва по-малка, щеше да му се наложи да се издърпва с ръце по въжето, макар и така да издигаше само част от тежестта си. Ако използваше по-голяма, можеше да му е трудно да спре на нужния етаж. Един централен асансьор поемаше всички по-тежки товари и можеше да пренася цели класове, докато тези странични асансьори се грижеха за по-малките товари. Освен това във всяка асансьорна шахта имаше множество жлебове и въжета, за да не се налага на посланиците да чакат, докато десетки мъждивци стигнат до класните си стаи.
Гавин грабна предпоследното въже. Секретността означаваше, че не може да използва последното, макар че ако някой го видеше и познаеше, щеше да се зачуди защо не се вози на асансьора, запазен за хората от неговия ранг, така че май не бе съвсем ясно кое е по-дискретно. Той притегли спирачката, постави ръчката на два пъти собственото си тегло и ритна механизма за освобождаване.
И почти литна нагоре.
Дори дълбоко под земята асансьорите бяха ярко осветени: над всяка шахта бяха монтирани полирани аташийски огледала, които пращаха слънчевата светлина надолу. Нагласяването на огледалата на всеки няколко минути беше още една забавна работа за мъждивците, а всяка вечер те трябваше да изтеглят с манивела всички противотежести обратно на местата им. Гавин помнеше как той самият бе правил това. Не беше от най-приятните му спомени.
Разбира се, асансьорът не стигаше чак до покоите му ма върха на Хромария. Това би било твърде удобно — или, както предпочитаха да казват черногвардейците, рисковано. Нямаше причина да предоставят на наемните убийци пряк път до Призмата или друга важна личност. Вместо това, след като профуча с бясна скорост до половината от височината на Хромария, покрай ученици, магистри, слуги и роби, които така и не успяваха да видят кой бърза толкова много, Гавин натисна спирачката.
Спря на върха на шахтата и излезе пред караулното на охраната за този етаж. Четиримата мъже, не черногвардейци, вдигнаха гузно поглед от заровете. Явно не бяха обърнали внимание на свистящото въже, преди да стане прекалено късно. Ченетата им увиснаха, щом го видяха: самия Гавин Гайл, потен, мръсен — и тук!
— Знаете ли какво? — каза Гавин, докато затъкваше спирачката в колана си. — Ако вие си траете, и аз ще си трая. — Втренчи се многозначително в заровете и монетите на масата. Пазенето на асансьора на толкова висок етаж сигурно бе отегчително, но лукслорд Черни нямаше да е доволен да научи, че войниците му играят на пост.
Четири глави кимнаха като една. Гавин пристъпи в следващия асансьор, който се намираше точно до този, от който бе излязъл, и зае обичайната си поза. Този път избра по-човешка скорост.