Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Прощавам ви — кима великодушно младият мъж. — Макар че не би трябвало. Как може да не разбирате, че психозите са насъщен хляб и за нас, и за вас.
— Щом казвате.
— Дори ме е срам да го казвам, толкова е елементарно. Психозата ни обединява, мобилизира ни, възвръща ни самочувствието на нация. Психозата дава материал на опозицията срещу правителството и открива пред правителството възможност да блесне с твърди мерки. Като че ли у вас не е същото.
— Може би. Но струва ми се, че тук психозите дефилират по-ускорено. Вчера беше тероризмът…
— Той ще бъде и утре — прекъсва я Ерлих. — А после отново ще се появи съветската заплаха, после ще се върнем към старите дрязги с Франция, после ще се разрази серия скандали, свързани с корупцията, после… знам ли… Да, при нас психозите са по-чести, защото са ни по-необходими. А са ни по-необходими, защото сме по-несигурни.
— Щом казвате.
Келнерката в битов костюм слага край на разговора с огромния си поднос. Но нека не надникваме в подноса и нека прескочим този път консумацията.
Обедът минава без особени събития, като изключим това, че Мод на два пъти става да телефонира и че Дейзи на неравни интервали прекъсва мълчанието с възклицанията си. Тя е от тия, възклицаващите, спонтанните и екстравагантни млади момичета. Предполагам, че минава за привлекателна с грациозната си мършава фигура с бледосин поплинен ансамбъл от блуза и панталони, с големите, непрестанно шарещи сини очи и слабото лице, също непрестанно сменящо израза си. Наистина — пълна противоположност на Мод. А също и на моите вкусове.
Момъкът, напротив, е със здрава конструкция, особено в ръцете и широките плещи. Той е не толкова мургав, колкото изпечен от слънцето, и това прави сивите му очи да изглеждат още по-бледи. Видът му, въпреки атлетическото шаси, изглежда добродушен, това спокойно добродушие на хората, уверени в силата си.
При кафето разговорът отново се оживява, обаче в него са включени само жените, и Мод разказва какви чудеса на бижутерията сме видели в Идар, а Дейзи оповестява, че тъкмо днес в Майнц се откривал панаирът на минералите и скъпоценните камъни, след което двете естествено вземат съвместното решение непременно да посетят панаира.
— Мислех, че вие двамата ще си допаднете — подхвърля Дейзи към нас. — А вие само мълчите.
— Необходимо ли е да си допаднем? — пита Ерлих, като вади от джоба пакетче дъвка и бавно го развива.
— А защо не? — пита на свой ред Мод. — Албер е търговец, вие сте доставчик.
— Доставчик на какво? — решавам и аз да се обадя.
— На всичко — ухилва се Ерлих. — И най-вече на фина механика. Какво ви е нужно? Пистолети, автомати, ръчни гранати?
— Фината механика е днес най-перспективна — бързам да се съглася. — Само че аз съм по стъкларията.
— Деликатна стока — избъбря немецът. — Имам предвид транспорта.
— За това съществуват застраховки. Нали знаете, разноските се делят.
— Но вие навярно имате свои доставчици.
— Не ми липсват. Обаче разнообразието в асортимента винаги е полезно — казвам съвсем непринудено, понеже не давам пет пари за асортимента.
Но Ерлих изглежда заинтригуван от възможността да направи някакъв бизнес:
— Какви количества ви интересуват?
— Количествата нямат значение — отвръщам все тъй непринудено. — Аз работя на едро.
— В такъв случай можем да направим някоя сделка — кима немецът. — Не искам да се хваля, но аз не съм по дреболиите.
После се сеща за нещо и се разсмива:
— Значи, „стъклария“, а? Добре казано. Ха-ха, стъклария!
— Какво се смееш като идиот — смъмря го Дейзи. — Не виждам нищо особено смешно.
— Нека се смее, смехът е здраве — забелязва примирително Мод, която оценява нещата най-вече с оглед на хигиената.
Асансьорът ни е изстрелял на шестия етаж, но преди да влезем всеки в стаята си, дамата забелязва:
— Мисля, че два часа ще ни стигнат за излежаване. Трябва наистина да надзърнем в тоя панаир.
— Ще ни стигнат — кимам. — Обаче ако заспя, могат да станат и три. Смятам, че най-разумното е да дойда при вас. Тогава няма да заспя.
— Щом искате, елате.
Внезапно събудено влечение към това снажно тяло, открояващо се в безупречната лятна рокля. Или внезапно възникнала идея от по-практично естество. Въпросът е сложен. И понеже е сложен, изтягам се на леглото, за да помисля, додето от банята се носи лекият плисък на душа.
Съображението „сега или никога“ е заседнало в главата ми още от мига, в който съм научил, че тръгваме за Майнц. От Майнц до Висбаден има една педя разстояние, а такситата са на всяка крачка. Докато пътят от Идар до Висбаден е дълъг и свързан с всевъзможни рискове.
Сега или никога — по това няма спор. Обаче важното е — кога „сега“? Сега — веднага, или сега — на панаира?
На пръв поглед може да изглежда глупаво, че сам хлътвам при Мод, вместо да си остана в стаята и да повторя номера от Франкфурт. Само че тук не е Франкфурт. Стаите ни са една до друга и жената без всякакви усилия може да следи поведението ми. Ако приемем, че тя единствена го следи. Защото нейде наоколо е и Дейзи, а не е чудно да има и още някой.
Остава панаирът. Но това е последната възможност и съвсем не най-добрата. Дори да успея да се измъкна в навалицата, отсъствието ми бързо ще бъде регистрирано. И няма никаква гаранция, че всичко ще се изчерпи с няколко лъжи и неприятни обяснения.
Сега или после — обаче връзката трябва да бъде установена именно днес. Преди да сме се върнали в Идар. И преди да сме поели от Идар кой знае накъде. Да, още днес. Именно днес, казвам си, докато наблюдавам едрото голо тяло, появило се откъм банята и открояващо се в матовата си белота на фона на виолетовите тапети.